Станала съм на толкова години жена, а едва сега си давам сметка за някои неща. Иначе със здравето съм добре, нищо че се опитват да ме изкарат луда. Но да започна отначало…
Навремето възрастните от семейството се слушаха и уважаваха. Думата им беше закон.
Сега няма такова нещо, младите мислят, че са по-умни от нас. Като мома много хубаво пеех. Приятелките ми и те песнопойки бяха. Концерти изнасяхме, но като се изпооженихме и спряхме с пеенето.
Аз се омъжих по любов. Найден се казваше мъжът ми, хубавец, на тамбура свиреше и работен много беше. Много хубаво сме си живели с него. Къща сами си построихме, двама сина и две дъщери отгледахме. Що работа се е работило. Когато пораснаха децата, замиваха по градовете да живеят. Семейства създадоха. При нас на село рядко стъпваха. Найден уж никога не беше се разболявал, а изведнъж краката му се схванаха и не можеше да ходи. После се залежа. Две години сама си го гледах, децата едвам по телефона се обаждаха и все заети бяха. Болестта го изпи и Найден си отиде от тоя свят. Изпратих го, както си му е редът, и останах сама да кукувам.
На село си имаме библиотека. Не бях стъпвала там от години, но назначиха една младичка библиотекарка – Мариана, и тя се зае да ни събира старчоците и да ни зaбавлява. Отначало само се виждаме от дъжд на вятър. Постепенно взе, че ни хареса и започнахме често-често да посещаваме библиотеката. Така от ходене – на ходене, и от приказка – на приказка, решихме пак да възстановим групата и народни песни да пеем.
Извадихме от старите сандъци носиите, останали още от прабабите ни, каквото трябваше да се добави или избродира го направихме сами. Марианчето ни даваше оригинални идеи. Събирахме се, шиехме си, плетяхме си и си пеехме старите песни. Сега нали е на мода интернет. Мариана ни записа за участие в един конкурс и взехме, че го спечелихме. Оттогава не сме се спрели, обиколихме България.
Отскоро пък започнахме да излизаме и в чужбина. В Германия като отидохме и ни посрещна един българин, изселил се преди повече от 55 години. Христо се казваше. Фирми имал там, бизнес, голяма къща като палат и в нея ни настани. Много културен мъж. Жена му се поминала отдавна и вдовец си седи. Паснахме си много. Аз отначало си викам сама на себе си: Ганке, какво си зяпнала човека. Обаче гледам и на него му е приятно с мене. Поседяхме там към две седмици, концерти давахме и старите имигранти радвахме. Като дойде време да се прибираме в България Христо каза, че щял да дойде на село да ме види. Рекох си на акъла: ба, ще си зареже работата, че моите бръчки ще идва да гледа, ама на глас нищо не казах. Прибрахме се в България. Пак по концерти тръгнахме.
Един ден ми звъни Марианчето по телефона: ела лельо Ганке, спешно ми трябваш. Зачудих се защо съм й притрябвала. Отидох. Гледам дошъл бе Христо да ме търси. Да си призная честно приятно ми стана, зарадвах се. Той веднага ми постави въпроса ребром. Нямаме, вика, време за глупости, а и годините ни много. Ти си вдовица и аз съм вдовец. Дай да се съберем и последните си дни заедно да изкараме, опора да сме си. На мен ми се искаше, но исках и с децата да се посъветвам. Казах му го. Христо се съгласи. Обадих се на синовете и дъщерите. Разказах им на две на три, че искам с Христо да се събера. Веднага пристигнаха. Не искаха даже да го видят и да се запознаят с него.
Развикаха ми се, че луда съм била, за голяма звезда съм се мислела, той само заради къщата ме искал…. Не очаквах така злобно да ме нападнат любимите ми деца. Той, човекът, всичко си има, за моята къща умрял. Оставих ги да се наприказват и после директно ги изгоних от къщи. Ако не бяха ми говорили така, сигурно нямаше да се реша.
Сега обаче казах на Христо, че съм съгласна да се съберем. Едно условие имах: тук на село да си живеем, приятелките ми са тука, певческата група също. Съгласи се. Мениджър ни стана. С нас по концерти идва. Заедно живеем и има на кого дума да кажа. Децата ми се опитаха луда да ме изкарат. Много ги е страх за пустата къща – тая, дето с Найден двамата я вдигахме тухла по тухла и дето гладни седяхме, докато я построим. Засега обаче не могат нищо да направят.
А аз и Христо вдигнахме сватба, цялото село поканихме. По новините даже ни даваха. А децата ми да си приказват. Животът си е мой и както си искам, така ще си го живея. Парите, дето с години съм ги спестявала, и те са мои, ако искам до стотинка ще ги изхарча. А на когото му трябват къщи и пари, сам да си ги изкара.
Автор: Сребрина
