Една от най-широко разпространените заблуди е, че любовта трябва да е зависимост – казва известният психотерапевт Морган Скот Пек (когото вероятно познавате от поредицата му „Изкуството да бъдеш Бог”). Можем да се доверим на богатия му опит и да се вслушаме в съветите му.
С тази заблуда психотерапевтите се срещат много често. Най-драматичните й прояви са сред хората, склонни да заплашват или да правят опити за самоубийство, или тези, които изпитват дълбока депресия след раздяла с любимия или съпруга. Тези хора обикновено казват: „Не искам, не мога да живея без мъжа си (жена си, без любимия, любимата), аз толкова я (го) обичам”. Те обаче грешат. Старая се да им обясня, че това, което им описват, не е любов, а паразитизъм.
Ако за вашето оцеляване е необходим друг човек, значи вие паразитирате върху този човек. Във вашите отношения няма избор и няма любов. Любов означава възможност за свободен избор. Двама души се обичат, ако те са способни да живеят един без друг, но са избрали съвместния живот.
Аз определям зависимостта като неспособност да се усети пълнотата на живота и да се действа естествено без опеката и грижата от партньора. При физически здравите хора това е патология – тя винаги сочи някакъв умствен дефект, някаква болест. Трябва да я отличим от потребността и чувството за зависимост.
Всички ние имаме потребност от зависимост – даже когато се стараем да прикрием това. Всеки иска да се грижат за него, да го подкрепя някой по-силен и истински благожелателен.
Колкото и да сте силни, грижовни и отговорни – погледнете в себе си и ще откриете, че и вие бихте искали поне рядко някой да се погрижи за вас. Всеки човек, дори и възрастният, иска да има в живота си някоя образцова личност с майчински/бащини функции. Но тези желания и чувства при повечето хора не са доминиращи и не определят цялостното им развитие. Ако обаче точно те диктуват живота ви, значи вие имате зависимост.
Казано по-точно – човек, чиято потребност от зависимост е толкова силна, че на практика управлява живота му, е психически не здрав – в тези случаи се поставя диагнозата „пасивна зависимост на личността”.
Пасивно зависимите хора толкова силно се стараят да бъдат обичани, че не им остава сила самите те да обичат. Те приличат да гладните, които постоянно молят за храна и никога не я получават достатъчно, за да я споделят с другите. В тях сякаш има бездънна яма, която не може да се напълни. Такива хора не понасят самотата, не могат да се почувстват личности – те идентифицират себе си само чрез отношенията с другите хора.
Една история
30-годишен стругар дойде при мен ужасно потиснат. Преди три дни като жена му го напуснала заедно с децата. Тя и преди това се опитвала да си отиде, защото не проявявал никаква грижа за тях. Всеки път той я молел, обещавал да се поправи, но промяната не продължавала повече от един ден. Този път жената изпълнила заплахата си. Той не спал две нощи, плакал и сериозно мислел за самоубийство.
— Не мога да живея без семейството си, — каза той, ридаейки. — Толкова много ги обичам.
— Странно, — отговорих му. — Казвате, че оплакванията на съпругата ви са справедливи, че никога не правите нищо за нея, че си идвате у дома когато ви скимне, че не се интересувате от жена си нито емоционално, нито сексуално, че не говорите с децата си със седмици… Вие нямате отношения със семейството си и все пак сте нещастни от загубата на нещо, което не е съществувало?
— Как не разбирате? — каза той. — Аз сега съм нищо. Нямам жена, нямам деца. Не зная кой съм. Може да не съм се грижил за тях, но съм длъжен да ги обичам.
Той беше загубил чувството за собствената си личност, сигурността на семейството. Насрочих му среща след 2 дни, без да очаквам подобрение. Но той връхлетя в кабинета, широко усмихнат и заяви радостно:
— Всичко е наред!
— Върнахте се при семейството си? — попитах.
— О, не, — каза той с щастлива усмивка, — не съм ги чувал откак бях при вас. Обаче снощи се запознах с едно момиче в бара и тя ми каза, че много й харесвам. Тя също се е разделила с гаджето. Имаме среща днес и отново се чувствам човек. Явно, няма защо повече да идвам при вас.
Обясненията
Такива бързи промени в състоянието са характерни за пасивно зависимите личности. За тях няма значение от кого зависят. Съответно, и отношенията им, при цялата външна драматичност, се характеризират с невероятна празнота. Силното усещане за празнота и нуждата да я запълнят води до това, че такива хора не понасят паузи в отношенията си.
Диагнозата пасивност се използва в съчетание с думата зависим, защото подобни хора мислят единствено за това какво правят за тях другите и съвършено не помнят какво правят самите те. Докато работех в група със самотни пасивно зависими пациенти, аз ги помолих да ми кажат какви се виждат след 5 години. Всеки по своему разказа една и съща мечта: „Искам да съм женен за някого (някоя) и да се грижат за мен”. И дума не казаха за добра работа, за творчество, за обществена дейност или за ситуация, в която да обичат и да искат деца. Понятието труд и усилия не влизаше в мечтанията им – най-ценно за тях беше да има някой, който да се грижи за тях.
Казах им, както и на много други: „Ако целта ви е да бъдете обичани, няма да успеете. Единственият шанс за това е действително да бъдете достойни за любов, а не просто да бъдете пасивно обичани”.
Това не значи, че пасивно зависимите хора не правят нищо за другите – те правят, но с мотива да стегнат по-здраво юздите, които им осигуряват грижата на другите. Всички от споменатата група смятаха за непоносимо трудна задача да си купят апартамент, да се отделят от родителите си, да започнат да се занимават с нещо, да сменят явно неприемливата стара работа или поне да си намерят някакво развлечение.
Причини
Пасивната зависимост произлиза от недостига на любов, от вътрешното чувство за пустота, което е резултат от липсата на грижи и любов в детството им. Ако детето расте в такава несигурна атмосфера, то през цялото време е вътрешно неуверено, непрекъснато си мисли, че „светът е непредсказуем и лош, а аз явно не заслужавам любов”. Тъжното е, че подобни хора се борят за всяка троха внимание, любов или грижа, а ако ги намерят, стават манипулативни, лицемерни и сами рушат отношенията, които толкова искат.
Най-лошото е, че на такива хора им липсва чувството за отговорност към самите себе си. Те пасивно гледат на другите, даже и на своите деца като на източник на лично щастие и самореализация, и когато не са щастливи или не се реализират, търсят вината в другите.
Паралелни зависимости
Не е случайно, че най-честите отклонения при пасивно зависимите хора са зависимостите от алкохола или от наркотиците. Тези хора „привикват” – към близките, чиято енергия смучат, а ако тези близки липсват или не се дават, като заместител идва бутилката, иглата или белият прах.
Като цяло тази зависимост много прилича на любовта, тъй като е вид сила, която привързва хората. Но всъщност става дума за антипод на любовта. Тя не дава, а отнема. Подпомага инфантилизма, а не развитието. Служи за улавяне в капана и връзване, а не за освобождение. В крайна сметка зависимостта руши, а не укрепва отношенията и разрушава отвътре психиката на самите си носители.
