Веднъж Градинарят се разхождал из своята градина и открил, че всичките му цветя, дървета и храсти умират. Дъбът казал, че умира, защото не може да бъде висок колкото Бора. Отишъл Градинарят при Бора, който бил като посечен и игличките му съхнели. Той пък се оплакал, че не можел да дава грозде като Лозата… Лозата загивала, защото не умеела да цъфти като Розата… а розата била цяла в сълзи, защото не можела да е сила като Дъба.
Тогава Градинарят намерил след тревата разцъфнала Фрезия. Попитал я как така успява да е свежа и прекрасна в тази сива и повехнала градина, а тя отговорила:
“Не зная наистина. Мислех си, че щом си ме посадил, си искал в градината ти да има именно Фрезия. Ако искаше още един Дъб или Роза, щеше да посадиш именно тях. И тогава си казах: ще се постарая да бъда Фрезия – колкото мога по-добре.
Затова бъдете себе си, момичета!
