Това не е притча, а разтърсваща истинска история от времето на Холокоста и концентрационните лагери. Тя показва как един малък жест в онези жестоки времена на оцеляване е могъл да промени света на един човек и да направи чудо… Всъщност, чудесата са възможни и днес!
Франсин Кристоф е била малко момиченце, когато тя и майка й попадат в концентрационния лагер Берген Берген в Германия. Чуйте нейния разказ:
„Казвам се Франсин Кристоф. Родена съм на 18 август 1933 г. – в годината, когато Хитлер идва на власт. Трябваше да носим еврейски звезди, които показваха на всички наоколо, че сме евреи. „Огромна звезда на гърдите на едно момиче, аз бях само на 8 години”, казва Франсин. Изпратиха ни с майка ми в лагера Берген Берген. Нека ви припомня, че като на деца, пострадали от войната, имахме известни привилегии – например да си вземем нещо, предмет или друго, от Франция. Някакъв малък сак с 2-3 неща. Една жена беше взела със себе си шоколад, друга малко захар, а трета – шепичка ориз. Моята майка взе две парчета шоколад. И ми каза: „Ще ги пазим до деня, когато видя, че си напълно изтощена и наистина имаш нужда от помощ. Ще ти дам това парченце шоколад и ти ще се почувстваш по-добре”.
Една от жените, която беше докарана заедно с нас в концлагера, беше бременна. Боже, колко кльощава беше тя! Денят й дойде и тя трябваше да отиде да ражда. Тя отиде в болницата на концлагера с майка ми, която беше нещо като шеф на бараката. Преди да тръгне, майка ми каза: „Помниш ли онзи шоколад, който запазих за теб?” „Да, мамо”. „Как се чувстваш сега?” „Добре съм, мамо”. „Добре тогава”, – каза мама, „Щом ти си добре, ще дам това парченце на онази дама, която ще ражда – нашата приятелка Елен. Нейното раждане ще е тежко, тя ще изгуби много сили и може да умре. Ако й дам този шоколад, може би ще я спася”. „Да, мамо” – казах аз. – „Върви!”
Елен роди едно малко бебенце, такова малко вързопче. Тя изяде шоколада и не умря. Върна се при нас в бараката. А бебето? То никога не изплака, никога! Мълчеше през цялото време.
След 6 месеца ни освободиха от концлагера. Няма да повярвате – когато развиха пелените на бебето, то изплака за първи път!
После се върнахме във Франция… Преди няколко години дъщеря ми ме попита: „Мамо, ако при връщането ви бяхте имали психолози край вас, или психотерапевти, които да ви помогнат да преодолеете тези ужасни изживявания, може би щеше да ви е по-лесно?” „Без съмнение” – отговорих аз. – „Но нямахме, и никой от нас не мислеше за психични болести. Но ти ми даваш една добра идея. Ще подготвя една лекция по тази тема”.
И аз организирах лекция, поканих много хора и имаше голям интерес. Възрастни оцелели от концлагерите, психотерапевти, психиатри, историци. Беше много интересно. Бяха споделени много добри и полезни идеи.
В един момент от залата стана една жена, дойде на катедрата и каза: „Аз живея в Марсилия и съм психиатър. Преди да започна изказването си, нося тук нещо за Франсин Кристоф”. За мен, с други думи. Тя бръкна в чантата си и извади едно парченце шоколад. Подаде ми го и каза: „Аз съм онова бебе…”
