…Можеш ли за няколко дни да натрупаш впечатления, все едно си преживял емоционални взривове светлинни години? Не ми се вярваше много, но се убедих, че е възможно. Четири незабравими дни в Белгия и Франция открехнаха пред погледа ми толкова много врати, отвориха в съзнанието ми толкова ярки картини, преоткриха толкова светове, че спомените само ден по-късно след завръщане у дома се нижат буквално като на филмова лента…
Всъщност преживяванията започнаха буквално от летището в Брюксел, откъдето ни взеха с кола наши близки приятели. Кацаме с полет от Варна на белгийските авиолинии, в които ни впечатляват изключително служителите – стегнати в стилни, изискани униформи, едновременно много сериозни, строги и в същото време любезни, готови да се отзоват всеки момент на помощ и съдействие. Белгийска стюардеса, летяла вероятно хиляди часове, веднага забелязва лекия ми дискомфорт в момента на излитане на самолета – приближава се и дискретно пита имам ли нужда от лекар. Успокоявам я, че всичко ще е наред, както и става. В двучасовия полет до белгийската столица решавам сканди и благородно се радвам на малката си дъщеря Валерия – Карина, на която, макар за първи път да лети със самолет, въобще не й пука – нито от височината, нито от скоростта, нито от леките турболенции от време навреме. Играе на телефона на майка си някакви любими игри и се диви на гледката от прозореца, през който не ми и идва на ум да погледна. След минути обаче дискомфортът от излитането е изчезнал и си говорим тримата – съпругата ми Деси е седнала до мен и също усмихната понася полета, все едно е летяла години, а всъщност се качва на самолет едва за втори път.
Служителите на летище Завентем в Брюксел също впечатляват с ред и прецизност – при проверката на багажа, при паспортния контрол. Личи, че са професионалисти от сой.А и няма как да е при реалните заплахи от терористични актове…
Приятелите Елизабет и Ким ни чакат на летището на уговорено предварително място, иначе рискът да се залутаме в аеропорта не е никак малък. Ели работи вече десетина години в европейските институции, богат опит е натрупала, но въпреки това не е станала белгийка. Напротив, успяла е да направи и Ким малко българин, но за това по-късно…
Програмата е спретната предварително. Мятаме се на колата и отпрашваме за Антверпен. То е на по-малко от час път от брюкселското летище, а пътя не го усещаме – приятно е да гледаме сменящата се картина, непознатите пейзажи, инфраструктурата. За Антверпен с Деси бяхме чели в интернет и имахме някаква представа, но друго е човек да го види наживо. Градът още с влизането в него грабва със своеобразен аристократизъм. Може би затова допринася и красивата старинна архитектура, богата на орнаменти, към която добавяме излъчването на хората, с които се разминаваме. Прави ми впечатление фактът, че Ким навсякъде влиза и излиза от паркингите – те са скрити под земята, с една и съща карта. Оказва се, че паркингите са платени, а с тази своеобразна дебитна карта той се отчита навсякъде. Измислили са го хората, вместо да вземат билетчета на изхода. По-практично и по-лесно става. Разходката ни естествено преминава първо през жп гарата – една емблематична за града постройка, неслучайно наречена Катедралата. Старинна мащабна архитектура в готически стил, която впечатлява от пръв поглед. Отвън наистина прилича на църковен храм, а не на жп гара. Не пропускаме да си щракнем няколко снимки за спомен във фоайето, украсено от огромен часовник.
Защо наричат Антверпен Градът на диамантите
А защо наричат Антверпен Градът на диамантите, ти става ясно, като се поразходиш по уличките в центъра. Не зная дали това е точно улица на диамантите, на която попадаме, но бутиците за тези скъпи украшения са буквално на всяка крачка и един от друг по-примамливи. Имаш чувството, че тези хора правят две неща в живота си – карат велосипеди и си пазарят диаманти на килограм. Второто не е невъзможно, ако се има предвид високия им жизнен стандарт. Що се отнася до първото – не бях виждал през живота си толкова велосипеди на едно място. Тези антверпенци като че ли нямат пари да си купят коли, че яхат само велосипеди. Главозамайваш се от колелета. На всичко отгоре на всеки 30 – 40 метра по улиците има огромни „паркинги“ специално за велосипеди. Нашите домакини ни поясниха, че голяма част от тях се дават под наем – те са жълти на цвят и се различават от частните колелета. Не можах да разбера какъв е наемът за час, но явно много хора ги ползват, ако нямат собствено превозно средство. И сигурно им е на сметка…
В няколкочасовата разходка из Антверпен естествено си правим снимки на площада, на който е издигната статуята на храбрия римски войник Брабо. Легендата разказва, че преди векове край река Шелда, която пресича града, живял великанът Антигон. На всички търговски кораби, които плавали по реката, великанът вземал големи такси. Ако някой капитан на кораб откажел да плати налога, Антигон му отрязвал ръката и я мятал в реката. Между другото оттук иде и името на града, което означава буквално хвърлена ръка(от нидерландското hand – ръка, и werpеn – хвърлям). Та тази статуя показва войникът Брабо в цял ръст, държи отрязаната ръка на великана. Този воин успял да победи Антигон и му отрязал ръката, като я хвърлил в реката. Пред скулптурата на великанската длан пък, изваяна от камък, не пропуска да се щракне нито един турист. Кой казва, че легендите не са хубаво и интересно нещо?…
На един от по-малките площади в Антверпен се вихри някакъв концерт и въпреки дъждовното и хладно време край издигнатата естрада е пълно с народ – на хората явно им е приятно, пък и изпълнителите се раздават – поне това успяхме да зърнем за минутки.
Тук е мястото да кажа, че антверпенци впечатляват с някакво завидно достолепие – не видяхме зле облечен човек, не видяхме лице с угрижена физиономия, някакво достойнство излъчват тези хора. И спокойствие, разбира се. Подредили са си живота, няма как…
Малко по-встрани, на централния площад„ГротеМаркт“, на огромен екран вървят кадри от Втората световна война – жителите на Антверпен отбелязват годишнина, а стотици хора са спрели под екрана и с интерес наблюдават – сцените, доколкото успяхме да зърнем в бързината, бяха свързани с Холокоста. Интересно дали и белгийците четат историята по различен начин като нас… Между другото площадът е хубаво да се види – сградите са интересни, същински шедьовър на архитектурата, сред които се откроява зданието на кметството. Ако не е в ремонт, а ние за жалост случихме такъв, е много оригинално украсено.
В близост зърваме за минутка и забележителната катедрала „Св. Богородица“, чиято главна кула се издига на внушителните 123 м – толкова е висока, че ти се завива свят, като я погледнеш отдолу. Като има повод, звънът на 47 камбани от нея се лее над цял Антверпен…
За жалост една от големите забележителности на града не успяхме да видим отвътре. Става дума за музея на Рубенс. Стигнахме доста късно и вече бе затворено – излизаха последните посетители за деня. Сградата е интересна и отвън, с просторна градина в двора, но друго бе да я зърнем отвътре – поне щяхме да се докоснем до необятния свят на този голям художник…
И понеже ние, българите, сме признати кулинари (може да не умеем чак толкова добре да готвим, но пък ценим гастрономията), нашите домакини са ни направили резервация за един култов ресторант в Антверпен. А че наистина е култов, става ясно в мига, в който пристигаме пред вратата. В предверието е пълно с хора, непрекъснато щъкат навън и навътре, онези, които идат от ресторанта, носят по чаша бира в ръка. Питаме къде отиват и ни става ясно, че хората с чашите бира са заклети пушачи и тъй като в ресторанта не се пуши, си сръбват биричката отпред, на определено за целта място.
Ресторантът с арт името „Амадеус“
А ресторантът с арт името „Амадеус“ се оказва уютна немалка кръчма в архаичен стил, с тежки дъбови маси и столове, с приглушено осветление като във вековен замък, а всички стени са отрупани с лавици, по които са подредени… книги. Хиляди томове буквално. При това не бутафорни книги, каквито сме свикнали да виждаме и у нас, а истински книги, художествена литература. Все едно си в градската библиотека, толкова много. Как са събирани и на какъв принцип, не е ясно.
Ресторантът – в последствие разбираме, че има и такава верига, която действа и в Брюксел, се слави с един уникален свой специалитет – печени свински ребърца. Менюто, ако въобще може да се каже, че има такова, включва две неща – свински ребърца на скара и някакво пилешко плато, от огромни пилешки филета. И на двете традиционни ястия гарнитура е по един огромен, ама наистина огромен печен картоф, увит във фолио и овкусен с някакъв фантастичен сос. Да си оближеш пръстите. Принципът е ясен – поръчваш си свински ребърца, плащаш 17 евро и нагъваш на корем. Колкото можеш да носиш.
Първо ти сервират едно огромно парче, струва ти се, че е цял килограм, овкусени невероятно и много съблазнителни ребърца. Бирата си я плащаш отделно. Тупват ти в чинията и един голям картоф и наблягаш на вечерята. Когато се справиш с първото парче ребърца, сервитьорът минава и ти сервира чинно в чинията второ – по-малко от първото, но все така големичко. И те пита искаш ли друг картоф. Ако имаш повечко кореми, можеш да си поръчаш и втори картоф. Ама той много засища. След втората порция ребра по желание идва трета. И така ако си по-трениран и с повечко стомашни резерви, можеш да ядеш до спукване.
Нашата скромна компания спря след втората порция ребра, ама биричката ни се услади. Тук му е мястото да кажа, че белгийците си имат строг тертип за пиене на бира. Повече имат близо 400 различни вида пиво, все тяхно производство, традицията повелява всяка марка да се пие в същата маркова чаша. Тук при нас можеш да пиеш Загорка в халба за Ариана, ама в Белгия това не може да се случи. Много си държат на табиета. И бирите им хич не са шега – нашите са 5 – 6 % алкохол, та някои шофьори си позволяват чаша бира, преди да яхнат автомобила. В Белгия обаче бирите са с алкохол 10 – 12 % и две са в състояние да те омагьосат. Така че по-добре ако си с кола, пий си един швепс за здраве. Ама как пък се пие швепс печени ребра?…
И тъй както часовете в Антверпен се изнизват неусетно, по същия начин не усетихме как минава времето и в един от най-големите и красиви зоопаркове в света – „Пайридайза“.Но преди това – нашите домакини ни приемат в просторен апартамент, разположен в един от аристократичните квартали на Брюксел, на метри от огромна каменна арка, която напомня на прочутата Триумфална арка в Париж. Не зная коя е по-голяма, но и тази е много интересна, намира се в началото на огромен зелен парк, а върху нея е кацнала красива архитектурна композиция. И макар кооперацията, в която отсядаме, да се оказва строена през 60-те години, това по нищо не личи.
Като си помисля само какво е новото строителство у нас и как месеци след пуска на нова сграда почват течовете от покрива, не ми се ще да сравнявам. Сградата не само не е мръднала, но се оказва с изключителна изолация – и за топлината, и за шума. Само на метри по доста оживен булевард минават стотици коли, движи се и трамвай, при това честичко, но в просторния хол, в който сме се разположили, не се чува нищо. Разлика в стандартите на строителството, вероятно…
Вторият ни белгийски ден е посветен на „Пайридайза“. Едно вълшебно животинско-растително царство, на което посвещаваме близо 12 часа и пак не ни стигат. Входният билет е 35 евро, много пари за родните стандарти, но пък такова нещо виждаш един път в живота си. Освен ако не планираш второ посещение, щото за един ден не можеш да видиш близо 5000 животни и птици, от 600 различни вида… Паркът е разположен на площ от близо 55 хектара, на мястото на старо абатство, чиято запазена част от църква е още до входа, а стари манастирски стени заобикалят това животинско кралство. Който го е измислил, го е мислил с акъл. Целият огромен парк е разделен на няколко царства, в които се ширят в напълно естествената си среда животните. Но затова след малко.
На входа ни посрещат първите питомци – на воля се разхождат спокойно няколко кротки козички, които не само дават да ги погалиш и да им дадеш снопче тревичка, но и гордо позират за снимка с всеки желаещ. И понеже в парка всичко е интересно, няма как да не почнеш от най-голямата атракция – лемурите. Тези хитри полумаймунки, които обитават остров Мадагаскар, са толкова любопитни и занимателни, че няма посетител, който да не се щракне за спомен с тях. Както си щъкаш насам – натам в парка, неусетно попадаш в тяхното царство. И ако не си подготвен – изненадата ти е гарантирана. Вървиш си между няколко къщурки и се оглеждаш за животни, когато внезапно върху раменете ти тупва нещо с дълга опашка. Това е един от многото любопитковцилемурчета, които, както сам се убеждаваш, се разхождат по опънати между къщичките въжета и търсят игра с хората. Ако си с раница на гърба, а повечето туристи са, лемурчето се заема сръчно с отваряне на ципа, за да провери дали вътре няма нещо за хапване.
Ако няма, скача на рамото на съседния турист. После се мята на въжето, прехвърля се на покрива и сякаш казва с поглед от там – „Хайде ела ме хвани, де…“. Няколко по-изморени маймунки са се опънали на слънце, събират тен и няма проблем да ги погалиш. Те са кротки и послушни, много приятелски настроени. Само дето гледачът им не разрешава много – много хората да ги галят, ама и деца, и възрастни се изкушават…
Иначе целият парк е разделен на царства. В тях не само животинските и растителните видове впечатляват. Те са и архитектурно устроени в зависимост от цивилизацията на всяка култура. Така например в двете африканскиселища, вдигнати на брега на езеро,са изградени от дърво типичните африкански жилища, оборудвани с предмети от бита на Черния континент, обособени са помещения – училище, магазин и т.н. Дори тоалетните тук, направени специално за туристите, са в този стил.Сред атракциите на фауната са жирафите, които също са много кротки и приятелски настроени. За да ги погалиш по главата, може да се качиш на специално оборудвана висока беседка. Те пък се приближават и нямат нещо против човешката ласка. Свикнали са. Пак в царството на Африка живеят няколко гигантски слона, които обаче се бяха прибрали за вечеря и зърнахме само през стъклото…
Ако не сте стъпвали в Азия, може да посетите „Пайридайза“. В Азиатското царство усещането е същото. В Небесното царство постройките са в типичната за Китай архитектура с уникалните познати ни от филмите покриви, при това не бутафорни, а съвсем истински и в реални размери. Може да се щракнете пред чайната, да пиете китайски чай вътре или да хапнете вкусотии от азиатската кухня в двуетажния ресторант, но не трябва да пропускате храма, който впечатлява като строителство и ви пренася в Тайланд – звучи тайландска музика, а в средата му се извисява огромна статуя на Буда. Мистика, даоизъм, будизъм, конфуцианство, всичко на едно място…
И понеже стана дума за Китай, тук най-голямата атракция са пандите. Тези любимци на малки и големи обаче направо си играят с посетителите. Тъй като домът им е устроен в две части – вътрешна и външна, тълпата от любопитни посетители се люшка непрестанно от едната част на жилището до другата. А пандите правят като че ли нарочно – появяват се вътре, завъртат се и са навън за минутка. Трудно е човек да ги заснеме с апарат или камера. За да ги зърнеш как нагъват бамбук, трябва да им чакаш кефа с часове. Но пък са красиви…
В бързата си разходка по другите царства зърваме достолепието на Снежния леопард, излегнал се царски на едно дърво, на което остри ноктите си, добродушната лама, изтънченото кенгуру, което обаче е доста плашливо и не се приближава до хората, въпреки че и то не е зад ограда, прилепите, уморени от нощен живот, са виснали по клоните като умрели, ама те по светлото друго не правят, огромни са обаче, като мутанти, не като нашенските, наслаждаваме се на кротките коали, които хич не обичат шума и като че ли по цял ден спят или медитират, не можеш да разбереш. В дома на тасманийския дявол също е трудно да направиш снимка, тай като това странно на вид животинче прави нонстоп обиколки като лекоатлет, който загрява за световно, и не спира за миг. Гледахме го десетина минути, не се спря да тича. Но пък неговият събрат (или съпруга, знае ли човек) се бе проснал в едно легленце и не мръдна, явно налегнат от дълбок сън…В Царството на птиците погледа хваща изящното фламинго. Недалеч от обителта на Баба Меца пък е изградено ново селище, този път за човеци. В оградено пространство са вдигнати няколко бунгала, които, както разбрахме, се дават на посетители, желаещи да нощуват в парка. Около тези дървени постройки щъкат на воля красиви сърнета и кошути, но опитът ни да ги погалим пропада – много са плашливи. Около тези къщички пък са вдигнати дървени скулптурни фигури от индианската култура, така че очакваш всеки момент от някой ъгъл да подаде главата си, окичена с пера, някой индиански вожд, запалил лулата на мира. Не подминаваме дома на горилите – там мъжкарите се бият в гърдите, за да покажат колко са силни, и се премятат ловко по дебели корабни въжета – те ако са тънки няма как да издържат такива туловища. Когато се озоваваме край басейна, в който плуват няколко тюлена, явно най-любопитният от тях измъква туловището си от водата и застава точно срещу нас, готов за фотосесия. Гледа ни с учуден поглед няколко минути и върти глава – в профил, в анфас, казва все едно щракайте ме отвсякъде, ваш съм. След края на сесията се шмугва отново във водата и се губи при събратята си…
И понеже стана дума за водни животни, не пропускайте аквариума. На външен вид тази сграда напомня варненския аквариум в Морската градина, само че в уголемен вид. Когато влезеш обаче, се озоваваш в… подводница.
Попадаш в един причудлив свят на стотици видове водни обитатели – риби, гигантски костенурки, корали, медузи, ракообразни една от друга по-пъстри и чудати, невиждани по нашите географски ширини. От помещение в помещение все едно преминаваш през шлюзове на подводна лодка, а и светлината е така приглушена. На моменти пък имаш чувството, че се движиш в пещера. Или си попаднал в роман на Жул Верн. Само не и в съвременна постройка. Внезапно над главата ти се озъбват хищни акули – само протягаш ръка и сякаш ги докосваш – толкова са близо. По-добре все пак е, че нямаш досег с тях. Знаеш ли ги дали за закусвали?…
Ако пък имаш желание да погалиш риба – да, и това дори може да се случи тук, се отбиваш в един специален закрит басейн. Тук плуват на воля различни видове японски рибоци, обагрени във всички цветове на дъгата, които се подават на повърхността, идват до ръба на басейна и казват „Погали ме, де, не се бой…“…
След кратък отдих в пригоден за целта парк (тук на дървени пейки пием пак по чаша вкусна бира, а малката Валерия играе на голяма детска площадка с люлки и катерушки, изградена на пясъчна основа, за да е безопасна при падане), се насочваме към просторна Зимна градина, Царство на растения и птици.
Тази постройка напомня гигантска оранжерия, приютила десетки и стотици растителни видове, флораот всички географски ширини – като се почне от тревички и малки храстчета, мине се през разперили листа фикуси, палми и кактуси и се стигне до по-големи разлистени дървета. В тази оранжерия се разхождаш само сред зеленина: качваш се и минаваш по въжени мостчета, слизаш в долинки, наслаждаваш се на водопадчета, а ако си уморен и гладен – кротваш на някоя маса (ако намериш свободна, щото е пълно с народ) и поръчваш бира с пържени картофки – те са също сред традиционните белгийски специалитети, има ги по улиците почти на всеки ъгъл. Не са бланширани и са адски вкусни. А, и докато ходиш, се дивиш и на различни по-малки животинки, както и на десетки птици, накацали по клоните. За жалост не ни стига времето да надзърнем в китоловния кораб, който е превърнат в терариум – жертваме разглеждането на влечугите, за да видим колкото може повече от парка. На тръгване от Пайридайза – стоим там до 9 вечерта, докато любезно ни напомнят по уредбата, че е време да си ходим, ми става ясно защо огромните паркинги пред това местенце са пълни със стотици автомобили. Паркът е на около 50 км от Брюксел, вдигнат като че ли сред нищото, а посетителите му са от цял свят. Има защо!…
Неслучайно казват, че в градове като Брюксел винаги има какво да се види и какво ново да се открие.
Макар да съм идвал преди няколко години в белгийската столица, сега пак ми бе интересно и открих нови неща. Не може да посетиш Брюксел и да не се снемеш поне отвън пред лъскавите модернистични сгради от стъкло и алуминий на Европарламента и Еврокомисията. Тези внушителни модерни постройки трябва да се видят. Не толкова заради архитектурата, колкото заради мисълта, че тук точно се решават съдбините на цяла Европа. Е, ако като нас можеш да запечаташ фото и вътре в тези сгради, си е истински късмет. При първото си посещение в белгийската столица се щракнах в пленарната зала на Европарламента, а този път влязох и в сградата на Еврокомисията. Да е жива и здрава Елизабет, която и там ни беше любезен домакин, а и няма как да е – плува в свои води на тази територия…
Не бях виждал най-голямата забележителност на Брюксел вечерта. Става дума за площада Гран плас. Знайно е, че той е един от най-красивите в света. Заобиколен от четирите страни от сгради в готически и бароков стил – готиката все пак преобладава, той създава усещането колко нищожен и мъничък е човекът, особено с напъните си да се мери с вечността. А тези сгради са вечност. Сякаш не са извайвани от човешка ръка – толкова са магични в хилядите, не в десетките хиляди архитектурни детайли, всеки от които се вписва по свой начин в постройките, сред които омагьосва окото сградата на кметството. Това вече си е типичната готика, със заострените форми, с високата кула с часовника на върха. Ако погледнеш нагоре – висока е около 90 метра, сякаш си говориш с Бог. И усещаш колко си малък в този гигантски свят… Само по лицевата страна на зданието на кметството има повече от 100 скулптури, изваяни от нечия майсторска ръка.
За жалост няма как човек да фотографира този архитектурен шедьовър – снемаш с фотоапарата само едната от четирите прекрасни внушителни сгради, подредени в каре. Вечер пък е още по-феерично – светлини и отблясъци отвсякъде, а на паветата, почти по средата, са насядали младежи с чаша сок или кенче бира в ръка, лафят си нещо, смеят се безгрижно, все едно светът е техен. А и май наистина е техен…
Приятно е да се залуташ и да се изгубиш в уличките на Брюксел около центъра и Гран плас. Казвам да се изгубиш в преносен смисъл, защото всички улички водят към площада. Но пък ако попиташ някого къде е Гран плас, първо те поглежда толкова учудено, все едно питаш за пътя за Луната, и едва тогава ти отговаря. А подтекстът е „Как пък може да не знае къде е площада…“ Магазините с лъскави витрини са същински лабиринт – влизаш в закрит търговски център от едната улица, а излизаш на другата. Атмосферата на съседните сравнително малки улички създават десетките симпатични и примамливи уютни ресторантчета, окупирали почти цялото пространство между къщите от двете страни. Посред лято масите са извадени навън и всички посетители предпочитат свежия въздух, вместо да се забутат на някоя вътрешна маса. Има всякакви капанчета – виетнамски, китайски, италиански, ние си избираме за една от вечерите гръцка кухня. Заведението не е нищо особено на вид, все пак е на два ката в една стара къща. Първо пробваме една маса на втория етаж, но в това време се освобождават места отвън и веднага се местим там. Чорбаджията собственик е грък отвсякъде, не можеш да го сбъркаш. Хитра усмивка и завидна любезност, докато ни настанява, бута пред нас по едно меню. По съвет на нашите домакини си избираме типични гръцки ястия, които Ели и Ким вече са опитвали. Казват, че тези ястия са доста големи и едно стига дори за двама. Настина в една огромна чиния след малко на масата цъфва прясно изпечено добре овкусено пилешко месо, гарнирано с куп салати – гръцката дзадзики, домати, краставици, маслини, сирене, имаше дори и лозови сърмички, както си му е по гръцки табиет. Не пропуснахме леденото узо и бирата, естествено. Е, само това не им разбрах на тия белгийци. Защо пропускат аперитива. Те че си нямат нашенска гроздова, нямат си, горките, жални да ги ожалиш. Ама пък как се яде салата от домати и краставици с бира? Между другото, обещаваме на нашия приятел Ким, като ни гостува, да го открехнем по въпроса за аперитива. Ние си знаем как. Той пък, оказва се, вече знае българската дума ракия. Демек познава народопсихологията ни…
Преди да заредим батериите с вкусна вечеря, се поразтъпкахме по прочутата Уличка на шоколадите. Тя води точно до символа на Брюксел – манекен Пис, около който денонощно се тълпят туристи за снимки. Трудно е човек да се щракне за спомен сам, щото непрекъснато отгоре му се блъскат китайци, японци, индийци, германци, французи, италианци, всякакви чужденци, които искат да се увековечат. То защо ли е това желание, не е много ясно, тъй като самият манекен Пис е просто една неголяма скулптурна фигурка на момченце, което пишка. Наглед нищо особено, ама превърнато в символ.
Докато стигнеш до манекен Пис
Докато стигнеш до манекен Пис обаче се шашваш в магазинчетата за шоколади.
Е, тук вкусотиите наистина са хиляди на брой е все различни. Всяко дюкянче предлага какво ли не, изработено от шоколад. Като се почне от фигурките на десетки приказни герои – Червената шапчица, Рапунцел, Мики Маус, котета, мечета, зайчета, принцеси, принцове, всякакви животинки, мине се през CD дискове от шоколад, електронни калкулатори, бутилки и фигурки на манекен Пис, и се стигне до богат набор от инструменти – клещи, чукове, гаечни ключове, гайки, ножове, отвертки какво ли не… Все за хрускане! Ум да ти зайде! На традиционните шоколади и шоколадови бонбони почти никой не обръща внимание. Всеки търси нещо оригинално, а там има какво да видиш.Някъде вежливо те черпят с парченце шоколад – още на входа, за да те зарибят. Прави впечатление, че 90 на сто от продавачите са азиатци. Ели ми обяснява, че това е политика, тъй като повечето от посетителите на тези магазинчета са азиатци, а такива търговци много по-добре се правят с големите туристически групи. Логично е. Преди да опиташ парченце от хрупкавото изкушение обаче вероятно си пробвал от другия голям белгийски деликатес – гофретите.
Тук капанчетата за гофрети са също на всяка крачка – редуват се гофрети – шоколад – гофрети – шоколад и така до края на света. Всяко дюкянче предлага на витрината своята стока, една от друга по-примамливи. Тя гофретата я има и у нас, ама там номерът и майсторлъкът са в украсата. На големи табла на повечето места са изрисувани изкусително различни видове гофрети, които са номерирани. Гледаш и си избираш номер. Ако искаш със сметана, ако искаш с ягоди, с киви, с портокал, с всякакви плодове, с шоколад, без шоколад, абе с каквото ти дойде на ума може да са гарнирани. И цената навсякъде е еднаква – 2 евро парчето. Ама то едно ти е предостатъчно, тъй като и тестото, и сладкото много засищат. Майстори са белгийците на тия неща…
На път за вкъщи се изненадвам от нещо, което не бях виждал в големия град. Поне не у нас и не в тази форма. Също като антверпенци и столичани са хора добре облечени, свободни по дух, спокойни и уверени, макар населението на Брюксел да е много разнородно – от всички раси и националности. Тъмнокожите са почти на всяка крачка. По ъглите на уличките, за които говорих преди малко, протягат ръка просяци. Моите домакини казват, че тези хора много излагат града и че те не са белгийци – преобладават турци, румънци, имало и българи. Но не това ме изненадва. На няколко места пред големи бутици в центъра на Брюксел и дори пред един от моловете, към 22,30 вечерта тумба от седем – осем човека, възрастни и деца, си приготвя… леглото за лягане.
Досами вратата на мола се разпъва един видимо преносим дюшек, вадят се две одеяла и фамилията се тръшва, за да изкара нощта там.
Никой не ги гони и никой като че ли не ги забелязва. У нас не може да видиш някой да нощува до вратата на мола. Колкото и да е западнал. Нашите домакини ни обясняват, че преди време някакъв районен кмет в Брюксел пробвал да изгони тези хора. Веднага се вдигнал протест в тяхна защита: демек оставете ги, те са нещастни, бедни, няма къде да живеят, не ги гонете. И сега никой не ги закача. Спинкат си, където им сърце сака. Волна работа…
И ако в началото споменах за нашите няколко белгийски дни, всъщност не бях съвсем точен. Щото единият ни ден там бе френски. По идея на нашата приятелка Елизабет посветихме деня на най-големия Дисниленд в Европа и вторият по големина в света след американския. Дисниленд Париж. Всъщност този уникален увеселителен парк се намира в предградията на френската столица, до която стигаме със скоростен влак от Брюксел. Не зная какво е разстоянието, но пък влакът наистина е скоростен – лети, а не усещаш, че се движиш. Бил на някакви магнитни въздушни възглавници и не се усеща нито клатене, нито тракане. Нищо общо с нашите влакове. Чисто и комфортно пътуване. Така е направена линията до там, че имаш от Брюксел до Дисниленд точно две гари – първо влакът спира за малко в Лил, после на Летище Шарл Дьо Голи те изсипва за час и половина на гара Ла Вале, току пред Дисниленд. Имахме притеснения как ще се оправим от гарата до парка, тъй като не бяхме този път с нашите домакини, но пък притесненията се оказаха напразни. Още докато излезеш от гарата и на има-няма 200 метра виждаш входовете за трите парка – основният Дисниленд, към който се насочваме, Дисниленд студио и Дисни вилидж. Няма да ви кажа какъв народ върви на тълпи към тези входове, които отварят врати точно като отиваме и ние- в 10 часа.На входа – безпрецедентни мерки за сигурност. Както и трябва да бъде, все пак през парковете преминават стотици хиляди на ден. Без преувеличение. Всъщност за първи път в живота си виждам толкова много хора на едно място. Бил съм на големи стадиони, пълни с публика, ама тази картина бледнее пред Дисни. Не зная статистиката колко туристи преминават през парковете дневно, но пак казвам – според мен стотици хиляди. Вътре пък ми става ясно защо създателят на това световно чудо – Уолт Дисни, е велик човек. Няма как да си обикновен и да измислиш такова нещо. Велика индустрия. За пари. За страшно много пари. И за развлечение, разбира се. Едното е вързано с другото. Всъщност прекрачвайки прага, се убеждавам че
Дисниленд
Дисниленд е нещо, което човек трябва да види поне веднъж в живота си.
Винаги съм си мислил, че това е някакъв увеселителен парк за деца. Нищо такова! Дисниленд е магичен свят, в който възрастните стават деца. И се забавляват повече от децата. В интерес на истината, тук повечето туристи са големи хора, децата са по-малко на брой, факт е. Но пък туристите с фотоапарати и камери си проправят път по алеите, тълпят се по атракционите, окупирали са заведенията, които тук не са никак малко. Няма да е пресилено да се каже, че Дисниленд е събрал цялото многообразие на планетата: като се почне от обикновените колички за пуканки – попкорн, както и ние тук си ги кръстихме, мине се през кафенетата и ресторантите, приказните дворци, многобройните магазини за сувенири, хотелите и се стигне до десетките различни атракциони, измислени все така, че да те накарат да забравиш на кой свят си и на коя планета. И да си забравиш годините, разбира се…
Още от входа на Дисни се шашваш от гледката – огромен Дворец се вдига пред погледа ти, същински, не бутафорен, в реални размери, красива сграда, пред която се е ширнал просторен парк с фонтани отпред. Фантазия! Тук правиш обикновено първата си снимка за спомен. После се озоваваш на главната улица на парка, неслучайно наречена Американската улица. От двете страни са подредени къщи в американски стил и това са заведения и магазини. Имаш чувството, че си във филм: все пак да не забравяме, че Уолт Дисни е велик режисьор. Обстановката напомня на Дивия Запад от филмите – дори в един момент очакваш вратата на някой бар да се отвори и на входа да се изправят двама каубои с пищови. И докато се дивим на тази китна улица във викториански стил, в дъното й съзираме първия парад на приказни герои, за който бяхме предупредени, че не бива да изпускаме. Невероятна атракция. Оказва се, че този парад се провежда няколко пъти през деня и всеки път е по-различен, по-пъстър, по-красив, по-атрактивен, с повече герои. Няма описване това чудо. Туристите са се струпали от двете страни на улицата и на кръговия площад в края на Американската улица, все едно са посрещачи на американския президент или на Тодор Живков в България по време оно. Така ни изкарваха по улиците на Варна да посрещаме Тато. По бул. „Карл Маркс“ тогава, днес „Владислав“. По-големите помнят. В Дисни обаче хората не са изкарани служебно, ами са там, за да се кефят. По-голяма шарения от този парад едва ли има на тоя свят.
Актьорите са пременени вещо като приказни герои на Дисни: начело естествено е доайенът Мики Маус и любимата му Мини, следвани от Доналд, Плуто, тук са още Цар Лъв, Аладин и любимата му Жасмин, Снежанка, Червената шапчица, Карибските пирати, Рапунцел, кой ли от героите не е тук.
Те шестват или накацали върху различните нива на подвижни рампи, причудливо украсени като кораби, замъци, чудовища, други животни и вълшебни килимчета, или пък танцуват по улицата вихрено, под ритмите на завладяваща музика, облечени в красиви оригинални костюми и от време навреме се здрависват с публиката, а мало и голямо иска да докосне дланта на любимците си. За кадем. И за възпоменателно фото, разбира се. Различни култури и вярвания са събрани тук. От всички крайща на света като че ли.
Парадите са украсени с илюминации, а пъстър пушек се издига от вълшебния двореца на Спящата красавица в края на всяко шествие. Този дворец в центъра на парка е феерична, шеметна гледка за окото. Толкова е красив и приказен. Нашето мъниче Валерия, за да вижда по-добре парада, се промушва умело до първия ред на тротоара и застава пред една възрастна индийка на инвалидна количка. Дърпаме детето малко настрани, за да вижда жената. Индийката обаче прегръща малката и казва мило „Оставете я, нека вижда по-хубаво…“ И така всеки следващ парад по-пъстър и по-представителен. Ние имаме щастието да видим три, не зная колко са били в този ден…
Иначе за всеки от атракционите се чака. На големи табели е написано средното време на чакане на различните пунктове: то почва от 15 минути, но на практика винаги е повече, и стига до 2 часа. 120 минути се чака, за да влезеш в павилиона на принцесите, но това го пропуснахме поради липса на време. За сметка на това пък се фотографирахме за спомен с Алиса. Уж от приказките, ама съвсем истинска. И в компанията на Шапкаря дори. За там чакахме около 40 минути.
Така е, защото русокосата хубавелка, вечно усмихната и с невероятно излъчване, има навика да си бъбри с всеки, с когото се фотографира. Малки и големи й се усмихват, прегръщат я, тя също ги прегръща и не спира да говори. На Валерия каза, че е много красива (нашето мъниче вече бе пременено с новата си рокля на принцеса Жасмин), пита я откъде е и се изненада приятно, като й казахме, че сме от България. Докато Деси и Валерия чакаха за поредната атракция – въздушните слончетаДъмбо, хапнах пуканки за 3,90 евро, много ми се усладиха може би и заради цената. После се качихме на чашките. Това е една адски интересна люлка. Като те завърти, чашките, в които сядаме, така се разминават една с друга, че имаш чувството сякаш всеки момент ще се сблъскат в страхотна катастрофа. Не се удрят, естествено, но пък те завихрят и светът шеметно се завърта пред погледа ти. Много е приятно, макар и само за 2 – 3 минутки.
С влакчето, за което чакахме най-много, около 50 минути, гостувахме в света на Пинокио. Причудливо е, както и в езерцето на приказките, където те вози лодка, а по бреговете, край които преминава, са изградени кукли и предмети от различни популярни приказки. За да усетим атмосферата и на най-новото, не пропускаме атракциона с Бъз. Това е герой от ново популярно сред децата филмче „Играта на играчките“. В него този герой стреля по лошите. Ние пък се качваме тримата на едно вагонче и влизаме в света на Бъз, въоръжени с два електронни пистолета. Докато влакчето трополи по лабиринта, непрекъснато стреляш по електронни мишени, поразяваш ги и събираш точки. Много е забавно и приятно. Не усещаш как минава времето. И макар да се правех на голям стрелец, моята дъщеря ме победи – тя събра 88 точки, а аз само 77. Е, поздравих я от кумова срама, дето се вика… Хубаво е да се види и замъкът на Аладин, където също те посреща подходяща арабска музика, а в дома на героя са уредени мотиви от приказката. Куклите са като истински, много майсторски са направени. За десерт оставяме прочутата Къща на духовете, за която също се вие опашка. Тук обаче става сравнително бързо, защото посетителите влизат на групи от 15 – 20 човека. Първо се озоваваш в една неголяма стая, по стените на която са окачени старинни портрети. Полутъмно е. Все едно си във вековен замък. Оказва се, че фотосите са на духове. В един момент картините се сменят загадъчно, а в рамките проблясват черепи. Страховито е. Има музика и някой нещо говори. Явно трябва да трепериш от страх.
В един момент усещаш, че подът под теб пропада – слизаш надолу и се озоваваш в другия свят.
Пак преминаваш през полутъмна стая, по стените на която висят свещници, потънали в паяжини. Как няма да е така, като тук никой не чисти. Духовете не са големи чистници, както се знае. И пак играта с портретите и смяната им с различни образи. Най-интересното обаче настава, когато се настаниш във влакчето, което те отвежда в отвъдното. Тук в лабиринта на призраците и духовете всичко е изключително майсторски направено. Фигурите оживяват досущ като истински, звучи злокобен смях, появяват се изневиделица озъбени върколаци, аха-аха да те заръбат, на една ръка разстояние. Вагончето пък се върти във всички посоки, за да виждаш всички ужасии около теб. На една дълга маса пируват призраци, а край тях танцуват вихрено други мъртъвци – всъщност това са холограми, които създават един наистина призрачен свят. Може да не се плашиш, но пък се дивиш на майсторството, с което е измислена и сътворена тази магия за окото…
И макар в Дисниленд също като в „Пайридайза“ да има няколко различни царства – на приключенията, на приказките, на Дивия запад, на откритията и Космоса, не е нужно да следиш в кое точно царство си. Те се преплитат своеобразно, а магията навсякъде те държи в плен. Еднакво е забавно…
Притиснати от времето, не успяваме да видим поне половината от атракциите на основния парк в Дисни. Някои пропускаме заради прекалената доза адреналин – примерно влакчето на Индиана Джоунс и някакво шеметно летене в Космоса, при което се обръщаш с главата надолу, а за други просто не остават часове. За голямо съжаление временно бе затворена атракцията Карибски пирати. Затова посветихме и минутки на магазинчетата за сувенири, от които на Валерия естествено не й се тръгваше. Разминахме се „само“ с три кукли на филмови герои и още куп дрънкулки, не питайте за пари в евро…
И понеже тръгнах с полет, завършвам пак така. Най-леко ми се отрази полетът от София до Варна. Само някакви си 35 минути, докато наберем височина и казаха да се подготвяме за кацане. България ер почерпи по шоколадче и чаша безалкохолно.
Най-важното обаче бе, че родните стюардеси удариха по хубост белгийките.
Абе то стройни, излети тела, красиви лица, усмихнати, въобще от българско по-българско. Призна го дори Деси, макар жените трудно да признават такива работи. А що се отнася до цялото емоционално пътуване в Белгия и Франция, бих го повторил с удоволствие. От, до.
Само с едно условие: да няма турболенции в самолета!
Варна – Брюксел – Париж – Варна
