Упреците тровят отношенията между мъжа и жената, избягвайте ги

Упреците тровят отношенията между мъжа и жената, избягвайте ги

Едва ли съществуват двойки, в които партньорите нито веднъж да не са се упреквали в нещо. Ако обаче обменът на взаимни упреци се превръща в единствен способ на взаимодействие, следва да се замислите сериозно, пише psychologies.ru.

Нито една двойка не е в състояние да избегне разногласията по някои въпроси, както и нито един човек не може да сдържи желанието си да упрекне другия за това, че не прави нещата както трябва. «Добре е, когато партньорите са готови да се вслушат един в друг, да приемат критиката и, считайки я за справедлива, нещо да променят в поведението си – казва руският семеен психотерапевт Борис Шапиро. – В този случай чувството за вина става точка на растежа».

Но когато говорим за опасностите от постоянни упреци, имаме предвид съвсем не тези всекидневни дреболии, а провокирането на чувството на вина като стратегия на семейния живот. Целта и резултатът на такава стратегия е неоспоримата власт над партньора.

Да се предизвика чувство на вина, понякога думи въобще не са нужни. «Моят първи мъж никога не ми е повишавал тон, той просто… притваряше очи по един особен начин. И аз веднага се съгласявах с него, хвърлях се «да се поправям». Впрочем и това не го устройваше», казва 8 години след раздялата 42-годишната Елена. «Този, който е недоволен от всичко, е уверен, че околните са задължени да съответстват на неговите очаквания – пояснява руският психолог Александра Сучкова. – Колкото по-близо е моят партньор до моята представа за съвършенство, толкова по-забележителен човек се чувствам аз самата…»

Да се вменява чувство на вина на другия, считайки, че той е отговорен за всичко и за всичко е виновен, това е способ да се прехвърли отговорността върху другия, да се оправдаеш сам себе си и да си кажеш: той (тя) е лошият, аз не съм виновен. Механизмът на внушеното чувство на вина работи именно с такова «гориво».

Упреците като способ за шантаж

Така, както децата чакат от родителите си подарък заради това, че мама и татко са си позволили да си починат за няколко дни само двамата, така и възрастните, заставяйки партньора да почувства вина, се добират до желаното от тях.

Но може да става дума и за нещо друго – за психологически механизъм на проекция: ние приписваме на другия собствените си слабости или пороци, когато не сме готови да ги видим у себе си.

«Прехвърляйки вината върху другия, ние преставаме да се чувстваме виновни. Този механизъм, например, често използват мъжете и жените, които биха искали да завържат роман встрани», пояснява Борис Шапиро. Като не се решават да признаят собственото си желание за това, те укоряват партньора си в измяна.

Тези упреци позволяват, примерно, да се изостави партньора без чувство за вина. Същият механизъм сработва и в случай на реална измяна: този, който знае, че е виновен, обвинява другия във всички грехове, за да се почувства по-добре…

Упреците като удовлетворение на потребностите

Възниква двойката жертва – палач, обяснява Борис Шапиро. – Този, който формира чувството на вина, се явява палач, а онзи, у когото се формира това чувство, е жертва. Но у палача също възниква чувство на вина и тогава се получава така, че семейната система се състои от двама палачи и две жертви (и в много двойки върви «съревнование» за това кой се явява по-голямата жертва).

В тази пиеса всеки изпълнява своята роля и, ако единият от двамата излезе от ролята, всичко се разваля. «Достатъчно е обвинителят или жертвата да направи крачка встрани и веднага го връщат на мястото, защото в двойката е сформирана невротична връзка – обяснява психоаналитикът Софи Кадален. – Мрежата от взаимни обвинения, за съжаление, проваля отношенията в много двойки….».

Има три мотива за формиране на чувство за вина – твърди Борис Шапиро. Първият е повишаване на самооценката: «Аз зная как да постъпя правилно, а ти не!» Вторият е «отиграване». Партньорите се критикуват един друг безкрайно, все едно играят пинг-понг, подават си топката.

Подобна игра на упреци позволява да се замаскира дълбокото усещане за неблагополучие, да се отвлече мисълта от факта, че отношенията не вървят както трябва. Третият мотив – потребност от признание в любов: «Докажи ми, че ме обичаш, дай ми онова, което не ми достига, и тогава ще повярвам».

Упреците като признак на слабост

Добивайки власт на друг човек чрез неговото обезценяване, обвинителят показва своята уязвимост. Той не може да намери друг способ да постигне равновесие в отношенията, освен това да създава у партньора чувство на неувереност в себе си.

Каква съдба очаква такава двойка? Когато единият от двамата смята, че отношенията са основани на доверието, а другият се възползва от това, за да може едно след другж да бие по болното място, за което знае само той, рискът доверието завинаги да отлети и съюзът да се разпадне, е огромен. Освен това желанието да се изкара другият виновен лежи в основата на парадоксални «послания», които водят двойката до задънена улица.

Например, мъжът подарява на жената цветя, а тя веднага подозира, че по този начин той иска да изглади някоя своя лоша постъпка. «Мъжът се оказва виновен при всички случаи: и когато дарява цветя, и когато не дарява – казва Александра Сучкова. – Каквото и да направи, винаги не е прав. Добре е, ако в някой момент той се замисли защо се случва така, точни ли са подобни отношения, за такива ли е мечтал той и имат ли те бъдеще».

Друга парадоксална ситуация – когато жената изисква от партньора той да е по-властен: подчинявайки се на нейното изискване, той ще покаже, че няма такава власт и сам ще се лиши от авторитета в нейните очи.

Не по-малко опасна е деструктивната критика на личността на другия, т.е. на обстоятелства, които той не е в състояние да промени – примерно черти от характера, произход и т.н. Да изискваш от мъжа интроверт ярка емоционалност и общителност или да упрекваш жената заради скромния й произход означава да им посочваш проблем, с който те няма какво да направят.

Но ако партньорът е така несъвършен, защо тогава въобще живеете с него? «Значи има някакви «кукички» и «магнитчета», които държат партньорите заедно – продължава Борис Шапиро. – Всеки слага върху невидими везни всички плюсове и минуси. Когато плюсовете са повече, двойката вероятно ще се съхрани. Но и ситуацията принципно няма да се промени».

Безполезно е да опитваме да променим ролите, стараейки се да съответстваме на нарастващите изисквания на обвинителя или да се борим с него с неговото оръжие, обсипвайки го с упреци. Това няма да помогне да завоюваме любовта му, по-скоро обратното: той окончателно ще изгуби интерес към партньора. Не трябва да се забравя: нас ни привлича в другия повече не толкова сходството, колкото онова, че той не прилича на нас.

Как да не станем обвинители: практически съвети

Онзи, който се чувства жертва, може незабелязано да се превърне в палач. Какво да правим, за да не се случи това?

Не обобщавайте

Помислете си колко често сте се огорчавали мигновено от дребен факт, какъвто примерно е забравянето на любимия да купи хляб или да изпълни някаква друга дребна молба, а вие възкликвате: «Както винаги!».

Именно такива упреци предизвикват чувството на вина. «Не разговаряйте на езика на претенциите, на упреците – казва психологът Александра Сучкова. – Преминете на «аз» изказвания, започвайте изреченията със «Струва ми се», «Мисля» – това силно снижава градуса на възможните дискусии…»

Приемайте другата гледна точка

Ако партньорът ви не мисли така, както мислите вие, това не означава, че той мисли неправилно. «Много хора си мислят, че знаят всичко и по-добре от всеки – казва семейният психотерапевт Борис Шапиро. – Трябва да развиваме у себе толерантност, т.е. да приемаме другия човек такъв, какъвто е.» Уважавайте личните си граници.

Задайте си въпроса с какво точно ви дразни позицията на партньора. Анализирайки, вие ще можете да намерите причините за неприязънта към противоположното мнение… в самия себе си.

Не търсете идеала

Ние често предявяваме завишени изисквания към себе си и към партньора – към нашата двойка като цяло, която като че ли е длъжна да бъде най-добрата. При това смятайки, че другият е длъжен да ни направи щастливи, да ни даде онова, което сами не можем да постигнем. Идеалът е застинала форма, а животът – жива тъкан, смята Александра Сучкова. «В нея има динамика и сюрпризи и това е интересно.

Не трябва да се разчита на това, че партньорът ни е длъжен с нещо, можем просто двамата да пробваме да създадем отношения, които устройват и двамата…», казва тя. Това е далеч по-привлекателно, отколкото на всяка цена да се намери виновният.