Колкото и да им се иска на управниците ни, пенсионерът не е изхвърлен зад борда от кораба на живота и продължава битката, както е правил цял живот. И колкото и да не им се иска, ще трябва да се съобразяват с най-масовата социална група – пенсионерите, ако искат Европа и нормалните страни по света да ни приемат в своето семейство като равни на тях. Вярвам, че това един ден ще се случи. Дотогава трудната битка с мизерната пенсия, с несгодите, с проблемите продължава.
Какво трябва да очаква пенсионираният човек?
Че 60-годишният не е старец, а човек на хубава средна и активна възраст, както писа неотдавна Анна.бг („60 години – новата средна възраст“). Че има достатъчно време да свикне с мисълта за предстоящия нов живот. Че има приятели. Че има хобита. Че има „уличен фитнес“. И много други неща. Нужно е само спокойствие и търпение.
Очите ти са широко отворени
В детството и юношеството гледаш на света с широко отворени очи. Учиш се на много неща, усвояваш различни умения и знания в детската градина, в училището, а после и в университета. Това е дълъг процес на натрупване, но предимно на теория.
После идва младостта. Това е възрастта, която ти дава възможност да отваряш нови и нови страници от книгата на живота, което впрочем правиш докато можеш. Първа работа и първа вноска за пенсия, любовни увлечения, забавления, кариера. А после идват и отговорностите – дом, семейство, деца.
Приключението, наречено живот
Някак улисан във всекидневните си задължения не разбираш, че е започнало голямото приключение на живота ти. И също така неусетно ще дойде и последният ти работен ден. Няма да има фанфари, както изпращаха навремето родителите ни (а може някъде и да има). Няма да има награди за това, че си се трудил почтено, отговорно и неуморно. А и като разбереш каква пенсия ще получаваш, се питаш и защо беше всичко. Край. Вече си зад борда на кораба на живота. Ако така си мислите, ще се случи. Затова един съвет от пенсионер с вече едногодишен стаж – не се предавайте, тепърва ви предстоят много хубави години, стига да има здраве.
Стрес
Знаех теоретично, че пенсионирането е и физически, и психически стрес. Днес за моето поколение като че ли нещата са по-различни от тези на нашите родители. Не знам защо се смята така, но аз не мисля, че да се пенсионираш е стрес. Стрес е да изпратиш завинаги близък човек. Стрес е да се зажениш, да се развеждаш. Стресови ситуации има непрекъснато докато работиш, разбира се, с уговорката, че има работа и работа. Моята е била винаги много напрегната. Наистина звучи малко страшно – какво ще правя, след като вече няма да работя.
Дай Боже, добро здраве и работа докато човек може, защото пенсиите в България или по-голямата част от тях, не е тайна за никого, едва стигат (или не стигат) до следващото получаване.
Самото пенсиониране
Може би подготовката за това е вече някакъв вид промяна на нагласата за следващия етап от живота ти. Трябва да си оставите година, година и половина, за да си подготвите всички необходими документи – трудова и (или) осигурителна книжка, няколко УП (удостоверение за пенсиониране за стаж, заплата, размер на осигуровките). Това е бавен процес, особено за онези, които са работили на повече места. Ако цял живот си бил на една и съща работа, няма проблем, всичко ще стане бързо. Остава да го занесеш в „Пенсионно обслужване“ на местното поделение на НОИ. Ако обаче трябва да посетиш фирмите, където си работил, минава време – търсиш хората, които могат да ти издадат съответния документ, той трябва да бъде подписан, подпечатан.
После отиваш в другата фирма. И там нещата се повтарят. А седмиците и месеците се нижат като пясъка между пръстите ти. И накрая, когато си готов с пакета от документи, ги внасяш в „Пенсионното…“
Започват проверки, сверявания на това, което си написал в заявлението, дали съответства на данните в трудовата или осигурителната книжка и в другите бумаги. Викат те – трябва още един подпис или печат, не ти стигат още 4 месеца и т. н. Идва и краят на тази история. След известно време ти изпращат съобщение, че ще получаваш минималния размер на пенсия.
След около 6 – 7 месеца (срокът е приблизителен) идва и решението за пълния размер. Получаваш натрупаната разлика и вече самата реална пенсия.
„Уличен фитнес“
Както вече стана дума, пенсиите в България не отговарят на никакви стандарти. Просто българският пенсионер е беден. И затова трябва да си прави добре сметките. Ако продължиш да работиш, ще имаш повече възможности. Ако не работиш обаче, нещата са по-трудни. Имаш време. Имаш много време. Денят е дълъг и трябва с нещо да се занимаваш. Започни с най-евтиния – „уличния фитнес“. Безплатен е и е изключително необходим за двигателната, а и за други системи на организма.
Няколкочасовата разходка е задължителна независимо дали е лято, есен, зима или пролет. Е, ако има снежна виелица, ако вали като из ведро си стоиш вкъщи. Най-добре е да се „навъртат километри“ сутрин, ако е лято, а в останалото време е добре да се излиза от къщи и сутрин, и следобед. Така спестяваш ток за отопление през зимата, което никак не е без значение. А и не е без значение, че при престой на слънчева светлина тялото ни „събира“ витамин Д, особено ценен за костната система.
Имаш самочувствие
Предстоят ти нови емоции, нови преживявания. Прекрасно е човек да разполага с времето си, да прави каквото му харесва – да чете книги, да гледа телевизия, да се гмурка във виртуалното пространство, което, от своя страна, е огромен прозорец към света, да научава нови неща за самия себе си и за света наоколо, да се среща с приятели и заедно да отидат на кино, на концерт, на театър.
Да се посвети на любимо занимание – да ходи на танци, да сади цветя в градината, а ако няма градина – да превърне апартамента си в градина.
И вървиш по улиците и гледаш хората с други очи. На „наборите“ мислено им пожелавам да са здрави, на младите – да им е изключително интересен животът и те един ден да се пенсионират. Вървя със самочувствие, защото съм се трудила, а сега е дошло времето, в което държавата ще трябва да се „труди“ за мен. И продължавам да чета книгата на своя живот.
