Да ви кажа честно, в нашето поколение прекалено се фиксираме върху ролята на родители. Днес, гледам, една майка пише пост за това, как смята за 18-я рожден ден на сина си да приготви всеобхватна „капсула на времето” – предмети, снимки и продукти, свързани с всяка година от живота му, и да му подари това съкровище, надлежно опаковано в отделни кутии, като уважение към неговия живот. Прииска ми се да попитам само: „А бе, ти, сериозно ли?”
Струва ми се, че по-голямата част от нашите тревоги идват от представата, че детството на рожбите трябва да е вълшебна и красиво документирана приказка, в която детето е центърът на Вселената, а родителят – гарант за успеха му, задължен да се грижи за него във всеки детайл, най-малкото докато не мине матурите.
Това чувство е толкова потискащо, че води до усещане за вина. А нищо не краде радостта от възпитанието така, както убедеността, че това е много тежка работа. Ама и вярно ще е тежка работа, ако ти трябва да периодично да закопаваш в двора (или в саксиите на балкона) някакви сандъци със странно съдържание.
Вижте какъв е моят начин да сваля напрежението – просто си задавам въпроса: Какво щеше да направи моята майка?
Родена съм в началото на 70-те. Ако някой беше казал на мама, че трябва да събира всяка година капсула за всяко дете до края на училището, тя щеше да умре от смях. Пита ме една приятелка: „Майка ти някога занимавала ли се е доброволно с това, което става във вашия клас?”
Не, майка ми и в училище не обичаше да ходи. Отивахме заедно за първия учебен ден, за Рождество носехме в училище купени в магазина сладки и кока-кола от вишни, после учебната година свършваше и играехме цяло лято на двора. Така минаваше училищният ни живот.
Майка ми казва, че тя и приятелките й просто са ни оставяли да растем, докато аз и връстниците ми „се правим на родители”. Да ви кажа – права е. Те не се месеха постоянно в живота ни, не ни защитаваха без нужда, не проявяваха безгранична тревога и прекомерна опека. Оставяха ни да растем – и ние пораснахме нормални.
Признавам – всеки път, когато наближи лятото, усещам изнервящо чувство на паника, защото иде времето на 12 неорганизирани седмици, и всичко, което си представям, е как децата ми си лягат прекалено късно, цял ден се взират в таблетите и постепенно ме карат да полудявам.
Как ще си върша работата, как ще ги развличам при това? С какво ще ги занимавам по 14 часа на ден? Вече започвам да се чувствам Лошата лятна майка, а все още е само април. Време е да се обърна към моя трик. Какво щеше да направи мама?
Като начало, нямахме целодневен достъп до анимационни филми, видеоигри и YouTube, затова тя правеше това, което правеха всички – пращаше ни да играем. На моята майка и през ума й нямаше да мине „да ни развлича”, „да инвестира пари в скъпи летни занимания”, „да създава видове активност, стимулиращи развитието на нашия мозък”. Тя казваше – бягайте да играете навън, и ние отивахме.
Измисляхме игри и карахме колелета, танцувахме и пиехме вода от маркуча в градината, когато ожаднеехме. Кълна се, през половината от времето мама идея си нямаше къде сме. Като ни писнеше да седим наоколо, някоя от майките ни правеше сандвичи и ни пращаше да се разхождаме. Всички майки от квартала ни хранеха и пояха по ред, но никой не висеше на главите ни да гледа какво точно правим.
И е важно да ви кажа – никога, нито веднъж не съм се почувствала пренебрегната или че не ме обичат.
Може би днес прекалено се фокусираме върху собствената си значимост във възпитанието? Нима сме забравили, че на децата трябва да им дадем възможност да претърпят неуспех, да се поучат от това? Да преодоляват трудности, сами да измислят забавления? Стараем се с всички сили да им организираме вълшебното детство, макар че всъщност децата са напълно способни да са щастливи и без постоянното участие на възрастните. Мисля, че е много вредно да правим от тях център на Вселената.
Ние сме длъжни да подготвим детето за пътя, а не да проправяме път за детето. Ние може да сме нежни и грижовни родители, без при това за отглеждаме „захарни” деца, които ще се разтопят при първия дъжд.
Помислете, какъв страничен ефект ще получим за себе си? Облекчение. Да си върнем радостта! Просто изключете режима на тотален контрол, опитайте се да приложите номера „Как щеше да постъпи моята майка” и вижте резултата. Ще видите, че децата са ок. Няма да се превърнат в нещастни изоставени дребосъчета, няма да се разпаднат. Те не са безпомощни. Бъдещето им не е обречено.
Ние не искаме да отгледаме млади хора, които изпадат в отчаяние при първото препятствие в живота си. Нали искаме те да разберат, че са част от здраво, пълноценно семейство, а не са центробежната сила на целия свят?
А майките и бащите? Най-после ще се отървем от чувството за вина, което ни говори, че не правим достатъчно, макар че всъщност нито едно друго поколение родители не е правило повече. Нека да си върнем радостта и да се отървем от този измислен стрес! Нека да гледаме с удоволствие как децата играят на криеница, правят крепости от възглавници или ни представят своя „спектакъл”. Нека да върнем на децата си дара на въображението, самостоятелността, творчеството.
Какво правеха нашите майки? Те ни оставяха да бъдем деца, да си шепнем по ъглите, да падаме и да си натъртваме коленете, да се веселим и наслаждаваме на обикновените неща. Ние знаехме, че ни обичат и че сме в безопасност.
Ние не сме били крехки стайни растения – бяхме изпоцапани, шумни, жизнерадостни деца, които посягаха към бонбоните с немити ръце. И живяхме прекрасно.
Мили майки, не трябва да закопаваме за децата си „капсули на времето”. Имаме всичко, от което се нуждаят децата ни – целувки, детски книжки, весели песнички. Зная, може да ми противоречите, че времето много се е променило от 70-те години на 20 век досега и че сега на двора не е безопасно, а технологиите са част от живота ни. Но все пак – истинската близост с децата ни не е в екрана на монитора. Децата искат да танцуват, да се гонят, да бягат на чист въздух в парка, да запомнят топлината на една семейна вечеря, ако щете. Не им трябва да ги развличате, да им измисляте вие забавленията или да ги поставяте в стъклена клетка. Те просто трябва да бъдат обичани. Това е всичко, от което едно дете наистина има нужда!
Автор: Анна.бг
