Майка ми ми подари гарсониера. Бях завършила висшето си образование и ми дойде много добре да си имам едно местенце само за мен. Гарсониерата беше накрая на града в едни панелни блокове без асансьор, на петия етаж и от прозореца се виждаха нивята, но си беше моя. Заех се да си я подредя полека-лека. Сложих един дюшек на земята, купих си гардероб и маса и стаята беше готова за живеене. В кухнята сложих диванче, маса и два стола. Една фурничка и мивката довършваха обзавеждането. Банята не я бутах – имаше най- необходимите неща. Купих обаче боя – цикламена и тюркоазеносиня и боядисах вратите, това придаде нежен женствен оттенък на гарсониерката. Много й се радвах – беше първото ми жилище. Украсих терасата със саксии с цветя. Взех си едно черно коте и заживях самостоятелно.
На етажа имаше още три семейства – отляво мъж и жена на средна възраст, отдясно младо семейство с дете и в ъгъла самотна майка с две момченца. Първата нощ я изкарах много странно. Няколко пъти се будех от хъркането на някого. Първият път страшно се изплаших – изглеждаше сякаш някой се е вмъкнал в стаята ми и хърка с всички сили. Светнах лампата – нямаше никой. Хъркането обаче се чуваше ясно. Дадох си сметка, че явно стените са толкова тънки, че чувам комшията. Така и излезе – моето легло и леглото на комшиите ги делеше само стената. Свикнах с хъркането му и си спях спокойно. Котенцето, което взех, бързо порасна и се превърна в дебел мързелив котарак. Кръстих го Микеле – на брат ми Дончо. Микеле редовно минаваше през дупката на терасата у комшиите – младите с детето. Те също имаха котка. Мъжът работеше в свинекомплекса и често носеше месо за семейството си и за нашите две котки. Хвърляше на терасата и свински кокали и Микеле се бореше с тях. Един ден обаче комшията ме изуми – беше хвърлил свинска глава на терасата ми. Не ми се вярваше котето да яде, но явно му хареса – даже комшийската котка идваше и дни наред ръфаха главата.
Обикновено затварях вратата на стаята, но веднъж явно я бях оставила отворена. Когато се върнах от работа, намерих двете котки в стаята. Бяха се омотали целите в прежда – аз си плетях пуловер от много цветове. Пуловерът беше разплетен, преждата беше така намотана, че не ставаше за друго освен за хвърляне, но това не беше всичко. Дрехите ми също бяха пострадали – извадени от гардероба и някои от тях съвсем раздрани. Извиках комшийката да си прибере котката, а аз разчистих бъркотията и двете седнахме на кафе. Така си живеехме.
Често организирах събирания – за какво има човек собствено жилище, ако не прави купони. Случваше се съвсем непознати хора да се присъединяват към веселието – музиката се чувала отдалеч и идваха да се забавляват. В една от малкото нощи, когато нямах гости, се приготвих да изкарам една спокойна вечер, легнала съм и съм заспала. Посред нощите, по времето на най- сладкия сън се чуха сърцераздирателни писъци. Така се изплаших, че нямах сили да помръдна от леглото. Все пак след малко се надигнах да видя какво става. Самотната майка, която живееше на етажа, пищеше, че се късаше. Някой бил влязъл през покрива и я изплашил, така обясни. Няколко мъже от блока тръгнаха да търсят натрапника, но не намериха никого, само децата й спяха в стаята си. Тази история беше малко тъмна и така и не стана ясно какво точно се е случило. Все пак живеехме на последния етаж. Но за да влезе някой през покрива, той трябваше да е нещо като Спайдърмен.
Така живеехме в блока – помагахме си един на друг, ходехме си по гости – нормалните неща. Докато веднъж не се случи нещо, което промени живота ни. Комшийката ми (тази с котката) имаше брат близнак, който учеше в чужбина и щеше да се връща за лятната ваканция. Казал на близките си: чакайте ме, ще ви направя голяма изненада. Ние също помагахме да организират посрещането. В уречения ден аз останах да гледам детето на комшийката, а те заминаха за София да посрещат брат й. За пръв път оставах с това чудо – тригодишно дете, което не се спираше ни за момент, яздеше котката и разхвърляше всичко вкъщи. Едва го приспах вечерта и седнах уморена да си почина. По някое време през нощта комшиите се върнаха. Сами. Личеше, че са плакали. Разтревожена попитах къде е гостенинът. Комшийката не издържа и се разплака. Обадили им се от полицията – брат й тръгнал да се връща с новия мотор, който си бил купил – искал да ги изненада с покупката. По пътя обаче катастрофирал тежко и останал на място. Не знаех какво да кажа. Всичко се случваше така внезапно! Готвехме се за голям купон, а се оказа, че един млад човек ни е напуснал завинаги. Мъката на роднините му нямаше граници. Всички се опитвахме да ги утешаваме, но само времето можеше да притъпи болката. След това трагично събитие животът в блока вече не беше същият.
Лека-полека всички отидохме да живеем по други места – аз се омъжих, някои купиха къщи, други отидоха в чужбина да си пробват късмета. Останаха ни само спомените.
Автор: Сребрина
