На 53 години мъж съм станал, а за пръв път вчера говорих с баща си. Като ми звънна телефонът и помислих, че някой от аверите ме търси. Оттатък непознат мъжки глас търси Георги. Същият, викам. Аз съм баща ти, така каза. Занемях и не знаех какво да продумам.
Баща ми! Не го познавах. И той не ме познаваше. Още преди да се родя беше зарязал жена си бременна, заминал за Германия и не се беше връщал оттогава. Събрах сили по едно време и викам: как ти дойде на акъла за мене. Разплака се, говори нещо, ама нищо не му се разбира – хълца, подсмърча. Чудя се какво ми приказва. По едно време един мой познат взе слушалката, че ми обясни човекът.
Върнал се бил баща ми от Германия и ме търсел да ме види, че годините му били напреднали и не искал да си отиде от този свят, без да се е запознал със сина си. Покажи му, викам, снимки да ме гледа. Сега се сетил да ме търси. И затворих телефона. Главата ми бръмчи, ще се пръсне. Години наред си мечтаех за баща си. Все си представях как ме води на риба. Един съученик имах, за риба все ходеше с баща си. И аз така си мечтаех да се върне моят и да ме заведе на реката с въдиците. Даже сънувах как хващаме едни големи риби. Но баща ми не се появяваше.
Майка ми, болнава жена, не й беше до риболов, вкъщи си имаше работа. После, като по-голям, пак си мечтаех, особено когато бях в казармата. Никой не идваше при мен. Майка ми, горката, не можеше да пътува и си представях как ме викат дежурните на портала и баща ми идва да ме види колко съм пораснал, какъв мъж съм станал и да се гордее с мен. Казармата мина и замина, баща ми не се връщаше от Германия. После майка ми почина от болестта си и останах сам. Работех в един сервиз за коли. Работа имаше много, но парите все малко ми се струваха.
Когато стана възможно да се излиза в чужбина, тръгнах. Бях сред първите, нямах ни жена, ни деца да ме спират. Отначало не беше зле. Работа се намираше, заплатите хубави, поживях няколко години добре. После много станахме българите, кризата ни удари и вече не е много за живеене и тука, ама успях пенсия по болест да си изкарам и не се оплаквам.
Тези мисли ми се въртяха в главата след телефонното обаждане. На другия ден телефонът пак звънна. Баща ми – да съм се върнел в България да се видим. Щял да ми плати билета и всичко. И аз уж не исках и не ме интересуваше, но нещо ми трепна в сърцето и се съгласих да отида да се видим.
Почти нямах пари, пенсията по болест не е кой знае колко голяма, но с последните пари купих билет и, ей ме на, в София. Баща си не познавах, оглеждах се за приятеля си. Беше ми казал, че ще придружи баща ми да ме посрещнат. Видях го по едно време да маха отвъд бариерата. До него – един сгърбен дядко. Бря, това ли беше баща ми. Обаче вече връщане назад няма.
Приближих се, здрависахме се и дядкото се натиска да ме прегръща. Не беше както си го представях, но викам поне ще се запозная с баща си. Излязохме навън. Приятелят ми дошъл с една трошка да ме вземе. Светна ми в главата, че работата не е много чиста. Качихме се в колата и подкара той към нашия град. Мълчим и тримата – неудобно пътуване беше. Най-после стигнахме. Спря приятелят ми пред старата къща на майка ми, останала й от прабаба й. Влязохме. То не е живяно от години, всичко потънало в прах, въздухът спарен.
Отворих прозорците. Седнахме с дядкото да се поразгледаме един друг. Не можеше да ми се обърне езикът да го нарека тате. Хък-мък, виждам, че нещо иска да каже. Я, викам, давай направо. Живял бил в Германия, ама далавери някакви правил и последните 30 години в затвора бил изкарал. Да съм го приберял да го гледам. Аз с инвалидната си пенсия, дето едвам за мене стига, да съм го гледал. Билетът ми уж щеше да плаща, не знам какво си, то само приказки било. Отрязах го директно. Ти, викам, нещо си се объркал, години наред те чаках едно писмо поне да пратиш, теб те нямаше никакъв, сега какво очакваш от мене. Хващай си пътя и, където си бил толкова години, пак там върви. Това беше срещата с баща ми.
Заключих старата къща и обратно. И ме беше яд, че парите си похарчих. До другата пенсия имаше още време, на макарони и хляб карах, но се оправих. Баща ми останал при роднини, но ги окрал и пак го затворили, нищо че бая дърт беше. Някои срещи е по-добре никога да не се осъществяват, сигурен съм. Добре, че не съм в България да бера срам заради крадливия си баща.
Автор: Александър Алексиев
