Едни комшии имам – кръвопийци, всичко са заграбили на село и за още ламтят. На централно място една гостилница отвориха навремето, аз бях дете още. До къщата на моите баба и дядо.
Вървеше им. Върволяк беше от работниците – да вечерят ходеха, да обядват. Хората тогава нямаха много пари и често се случваше да заложат някоя вещ, че заем от тези скъпчии да вземат. После някои си плащаха, но някои не можеха и ония изедници бързо богатееха. По него време ние не бяхме особено заможни.
Така стана, че се разболяха един след друг дядо и после баба. Пари много трябваха за лекари и дядо се принуди къщата почти без пари да продаде на Страхил и жена му. Уж се бяха разбрали дядо и баба да си доизживеят дните в къщата, но щом подписаха документите и оня ги изгони. Дядо и баба не живяха дълго, все им беше мъчно за дома им и че толкова евтино го продадоха заради уговорката.
После през годините ония още богатееха от чуждото нещастие. Хората говореха, че много злато и пари имат скрити. Две дъщери имаха, едни грозотии, ама учеха се и едната стана адвокатка. Другата нещо се отказа да учи. От село младежите не им обръщаха внимание, нищо че толкова пари имаха. Затова сигурно едната и после другата замина за чужбина.
Страхил се беше разболял и го оперираха, ама го оставиха инвалид и нито говори, нито разбира какво му говориш. Ама малко му е. Да може и жена му нещо да я сполети и ще почерпя, заради дядо ми и баба ми и заради всички, дето са ги ограбили навремето. Оная се обади на жена ми да ходи да й помага за Страхил. Аз не бях съгласен, но жена ми ме нави – пари ни трябваха, и започна работа. Не беше много доволна. Жал й беше за Страхил, хубав-лош, ама жена му всеки ден го питала парите къде е скрил и му се ядосвала, че не говори.
Горещо мляко му наливала в устата, храната и нея гореща му я давала, да говорел. Молила й се жена ми да я остави тя да го храни, но не давала да се издума. Нощно време с него на едно легло спяла, че да не би да стане и парите да изрови. Лятото се върнаха от чужбина дъщерите им, грозотиите. Голямата довлякла един албанец, грамаден, да се женела. Ама то тука като никой не й обръща внимание как няма албанец да вземе. Жена ми разправя, че майка й се тръшкала, плакала и се молила, но пак се ожени, не я послуша.
Докато бяха тука и ме извикаха един ден да съм чистел с тях гостилницата. Те вътре, аз навън оправям – дървата прередих, кюмюра преместих, убих се от работа. Уж щяха да ми платят, ама после нищо не ми дадоха. На другия ден не пуснах жена ми да ходи у тях. Бяхме събрали вече достатъчно пари и искахме магазин да отворим, а и една къща се продаваше евтино и я купихме. Аз казах тук-там, че докато съм пререждал дървата съм намерил скритото злато и пари на Страхил. Селските клюкарки свършиха останалото. Сега оная се пука от мъка, пък аз мойте си пари харча. Ама ми е хубаво, че отмъстих на тез кръвопийци, настъпих ги там, дето най-много ги боли. Обаче точно това ми трябваше, за да си отмъстя за баба и дядо.
Автор: Сребрина
