Появата на нова книга на родния литературен пазар отдавна не е събитие. Демократичните промени покрай всички останали обществени феномени отприщиха и книгоиздаването. Днес мащабите са солидни, макар че в сравнение с Европа отново изоставаме. Но това е друга тема.
През юни на книжния пазар във Варна се появи новата – трета поред, стихосбирка на един изключително интересен и можещ български автор. „Романтика за динозаври” е нарекъл поетичните си откровения Юлиян Атанасов, познат на родната четяща публика като дългогодишен журналист във варненските печатни издания „Черноморие” и „Черно море”. Вярно е, че този автор е утвърден като име най-вече с публицистиката си, на която е отдал много време от живота си и в която област е автор на хиляди текстове на спортна, културна и значима обществена тематика. Може би обаче малцина знаят, че зад това име се крие едно талантливо поетично перо, което впечатли още с появата на първата си книга – „Белег от нежност”, излязла през 2001 г. През 2005-а Юлиян Атанасов пусна втората си стихосбирка – „Огледалото в твоята стая”. 2016-а бележи нова стъпка в литературното му поприще. След близо 15 години поетично творческо мълчание (в което време авторът не спира да работи като журналист) варненският поет зарадва близки, приятели и всички почитатели на поетичното слово с „Романтика за динозаври”. Редактор и на трите книги е големият български поет Валери Станков.
Като цялостно звучене новата книга е по-различна от първите две. По-друга е поетиката и това може би е свързано с факта, че всички 39 стихотворения са любовна лирика.
„… Още с първите стихове новата книжка ме пренесе в друго време. Като че ли Юли започва тази стихосбирка от там, където свършва предишната. Думите му се леят спокойно, наситени с онова съкровено очарование, което носи интимният разговор. Защото стиховете му са един въображаем разговор с любимата. Имаш усещането, че си край тиха река, в която отраженията на емоциите игриво пробягват; слънчеви думи заслепяват, обсебват, усмихват; метафорите бавно разтягат удължените си сенки; усещане за свежест попива във всяка клетка…”, казва за книгата Ваня Маркова, собственик на художествената галерия „Арт Маркони”, домакин на поетичната премиера.
Юлиян Атанасов е варненец. Завършил е Шуменския университет „Константин Преславски”. Филолог по образование, журналист по призвание. Изпитал плюсовете и минусите на учителската професия. Работил в печатни и електронни издания в продължение на 23 години. В момента е на длъжност „връзки с обществеността“ в Регионалната здравна каса. Семеен, с една дъщеря.
Предлагаме ви няколко от стихотворенията, включени в „Романтика за динозаври”. Книгата е в ограничен тираж, а екземпляри от нея могат все още могат да се намерят в двете варненски книжарници АБВ.
Повик
Събирах дълго в шепи сълзите ти –
капчици роса,
а аз те пиех с вятъра,
който вее косите ти –
сякаш истинска приказка за вълшебници.
Ти си моята Пепеляшка
или Спящата красавица, не зная,
аз съм Гъливер,
много съм мъничък, мила,
като слънчево зайче през лятото,
погали ме само и ще се стопя в облака,
погали ме само…
Очакване
В очакването да се случи нещо хубаво,
да те погали утрото
с най-игривия си слънчев лъч,
да звънне вятърът в прозореца
на стаята ти в розово,
да сипе шарени листа на прага ти
и в пурпура на есенния залез
да се усмихнеш на един изчезващ, луд поет,
нима наистина не знаеш колко си красива
и колко си обичана
в очакването да се случи нещо хубаво?…
Поне веднъж да те целуна
Докато още се лутам
в лабиринта на сънищата си –
объркано ято жерави,
блъскат се в прозореца на тъжната ми стая,
искат да литнат в простора,
защото той е за влюбените,
които винаги чакат лятото,
зъзнат душите им в покоя на зимата,
открехни ми вратата, любима,
като дим ще се вмъкна в пролуката –
поне веднъж да те целуна,
поне веднъж да те целуна…
Рисувам звезди по небето
и луната ме пита
защо те обичам в нощта,
бяла като магия,
и рисувам звезди по небето,
вместо да ги свалям в краката ти,
нали помниш първата ни клетва –
преди векове –
толкова ли малко време е минало наистина
и ти си пак същата,
а аз пак те обичам
в нощта, бяла като магия,
сякаш векове, не, хилядолетия
съм целувал очите ти –
огледало в душата ми на средновековен рицар –
стар като света,
омръзна ми да ям пердах от мелници,
искам само кроткия пристан на думите ти
и утре никога да не идва,
никога да не идва…
Романтика за динозаври
в онази първа вечер
на плажа
беше преди 100 лета
и като че ли накрая на света
вече не помня часа
и романтиката съм забравил
защото романтиката
е само за динозаврите
един отдавна изчезнал вид
но помня лицето ти
в онази първа вечер
на плажа
преди 200 лета
почти на края на света
или малко преди 12
преди да се целунат стрелките
се сляха телата ни
в романтиката на прибоя
нищо че романтиката
е само за динозаврите
един отдавна изчезнал вид
каквито не бяха гърдите ти
две луни в синьото на нощта
на онзи плаж
преди 300 лета
малко след края на света
където само ти шепнех
че и утре ще има
че и утре ще има…
Свят за двама
Ще се целунем на брега.
И всичко ще е вече друго.
Във твоята припламнала ръка
аз ще вплета нощта
и ще докоснем утрото.
Ще ходим боси,
нищо, че вали.
Ще бъдем мокри
чак до мозъка на костите.
Във залеза ще легнем кротко –
две треви,
и ще се любим.
Толкова е просто.
А утре? Утре ще е днес.
Лъжовен свят. Обаче – свят за двама.
Срещни ме, мила.
Просто ме срещни.
И ме обичай.
Друго няма.
Картата на света
Защото дълго време
заключвах обичта си
в картата на света,
днес те откривам навсякъде.
Ти си песента на щурците
в онова затънтено село
накрая на Родопите.
Ледената капчица от Антарктида.
Пръската вода от Ниагара.
Парченцето скала от Камен бряг.
Тревичката от оазисите на Африка.
Магията на Рупите.
Всичко си ти.
Затова не ме питай защо те обичам.
Ако утре ме видиш самотен,
разгърни картата на света.
Аз съм точката,
в която те няма.
Бъдеще в миналото
нима не знаеш
че стиховете ми пътуват към теб
още от мезозойската ера
а аз съм първобитният поет
който драска рими по скалите
опъва тетивата на лъка
една вечна гонитба с дивеча
не
с времето
а ти ме чакаш в пещерата
разпуснала коси
приведена над огъня
който съм запалил
в първия си кръстоносен поход
озарява лицето ти
Жана Д’Арк
изпращаш ме към фабриката
уморен работник
а ти се усмихваш
на това дете зад ъгъла
на старата ни къща
с прашка в ръка
и килнато каскетче
един забързан Чарли Чаплин
заедно го гледахме от първия ред
в кварталното кино
мяташ се в лимузината за работа
вечно делова бизнесдама
вечер сядаме двамата
зад компютрите
впили поглед в екрана
чатим до побъркване
без да виждаме очите си
без да се докосваме дори
и дишането си не чуваме
само клавишите
чаткат
и чаткат
и чаткат
нали ги няма вече пишещите машини
с тях бе ретро
но по-истинско
и срещи си правехме
и очите си виждахме
и се докосвахме
и говорехме
говорехме
говорехме
днес само четем за мезозойската ера
в интернет
за първобитните хора
каквито бяхме с теб вчера
нима не искаш да се върнем в ледената пещера
аз да стъкмя огъня
да опъна тетивата на лъка
една вечна гонитба с дивеча
надбягване с времето
а ти пак да ме чакаш край огъня
за да се любим години
векове
ери
вселени
защо да не го направим мила
защо да не го направим
За да те имам
какво ли не направих
за да те имам
в стоте си години самота
все се борих за теб
трупах мълчанията си
като египетски пирамиди
в пустинята
обикалях в своя лабиринт
един уморен генерал на Маркес
живях с бедуините в Сахара
хиляди троянски войни
водих за теб
не с оръжие
само с погледи
а ти нахлуваше в душата ми
тайфун с нежно име
както е казал писателят
преобръщаше света ми
с изпепеляваща страст
за която само двамата знаехме
плахи като пеперуди
настървени като диви животни
се търсехме и намирахме
в един вселенски сблъсък
на две души
на две тела
ще продължавам да го търся
този сблъсък
дори да е катастрофа
за да те имам
до края на света
до края на света…
