Сънувах една жена. Желаех я. Исках я. Бях болен от любов по нея. Тя обаче не ми обръщаше внимание. Никой не знаеше колко зле го изживявам. В очите на хората бях свалячът, който сменя мацките си като носни кърпички. Истина е, че те ми се лепят и е истина, че съм все с различни, но то е само, за да си защитя името на секссимвол, дето са ми го лепнали. Винаги съм с най-вървежните в момента девойки. Рядко обаче можеш да срещнеш жена и умна, и интелигентна, че и тялото й да е без забележка, и да е някоя, дето стотинка не е виждала в живота си.
Такава беше Мария, всичко си й беше на място. Не ми излизаше от ума. Но тя не ми обръщаше внимание. Така че излизах с която ми падне, може би за да си повиша малко самочувствието си. Никоя обаче не ми харесваше, сравнявайки я с Мария.
Имах една, Скаридката й виках. Слаботелесна една такава, а в главата – скарида. Сам не зная защо излизах с нея, че нали като ядеш скариди, първо, главата им махаш. Имах друга, в гръб като я гледаш – богиня. Погледнеш ли я в лице – кон. Че е и тъпичка. Виках й, че има най-красивата усмивка на хиподрума, а тя си мислеше, че й правя комплимент. И други имах, и те като мен кацаха от цвят на цвят и само секса ги интересуваше. Опитвах се по този начин да забравя Мария, нали казват, че клин клин избива, но на мен не ми се получаваше. Бях отчаян.
И точно когато се чувствах най-зле, разбрах, че Мария много харесвала мотори и рокери. Това беше златният ми шанс. Веднага си купих мотор и започнах да посещавам всички рокерски сбирки. Мария също идваше и лека-полека стопихме леда между нас. Заради славата ми на женкар не искала да има нищо общо с мен, а не знаеше, че аз ходех с други, за да я забравя. Поиска да я науча да кара мотор и за мен нямаше по-голямо удоволствие от това да й бъда учител. (Много по-късно разбрах, че баща й от малка я е научил да кара мотор, но просто е търсела начин да е по-близо до мен.) Оставях я да ме вози понякога и бях удивен колко добре го прави.
Веднъж на един светофар, докато чакахме да светне зелено, някаква кола ни блъсна отзад и аз излетях от мотора. На Мария й нямаше нищо, даже не падна, но аз, както бях седнал на задната седалка и не се държах никъде в този момент, доста бях натъртен. Не беше нищо сериозно, но тя, милата, така се изплаши. Веднага скочи от мотора, наведе се над мен и не спираше да ме целува и да ме пита как съм. Бях толкова благодарен на шофьора, който ни блъсна – направи така, че Мария да си даде сметка колко съм й скъп.
Оттогава сме неразделни, а шофьорът ми стана един от най-големите приятели. Известно време Мария отказваше да вижда мотор, но превъзмогна страха си и сега отново пришпорваме вятъра по пътищата. Организирал съм приятелите рокери и днес ще помоля Мария да се омъжи за мен. Стискайте ми палци, искам тази невероятна жена да е само моя, а аз ще направя всичко възможно да е щастлива с мен.
Автор: Александър Алексиев
