Може ли ревността да съживи отношенията в една двойка? Да се превърне в онази искра, от която отново да се разгори пламъкът на желанието? Отговор на този въпрос търси руският психоаналитик Марина Арутюнян.
На първия етап на сексуалните отношения, казва тя, нашата страст подкрепя стремежа ни да завоюваме любимия човек, желанието ни да докажем пред него своята ценност. С времето ние привикваме един към друг, безпокойството утихва, партньорът ни благополучно става „мой” и ние се наслаждаваме на чувството на притежание, което удовлетворява нашата потребност от безопасност и привързаност.
И изведнъж забелязваме, че нашата „собственост” прехвърля някъде заинтересования си поглед, насочен към случайно преминавата личност от противоположния пол, после започва да закъснява след работа, смее се безпричинно и дълго разговаря по телефона… Оказва се, че партньорът не ни принадлежи и ние не можем да контролираме неговите желания. В нас се пробужда ревността, понякога доста силна.
«За първи път ние преживяваме това чувство в ранно детство, в отношенията си с майката, чиято любов и грижи за нас са необходими като въздуха – обяснява Арутюнян. – Тази връзка е за нас източник на наслаждение, ние я усещаме като неразрушима. Откритието, че майката не ни принадлежи изцяло и може да се отдаде на баща ни или още по-лошо – на друго дете, се оказва удар за нас…”
Това е първичното чувство на ревност – като безпокойство и страх от загубата на нещо, като заплаха за живота едва ли не и дори като унижение. Изпитал го е всеки от нас. И колкото по-остра е била болката тогава, толкова по-силно ние се страхуваме да не изгубим всеки следващ обект на любовта, не желаем да изпитаме тази болка отново. Колкото по-малко здрави са се оказали за детето отношенията с майката тогава, толкова по-силно порасналият човек ще се стреми към близки отношения с партньора си. «Ревността е свързана с възбуда и желание – продължава експертът. – Но освен това и с ужаса, отвращението, любопитството.
Фантазирайки за връзката на майката със «съперника» и смутно представяйки себе си там, на неговото място, детето изпитва цял комплекс от преживявания. И ревността на възрастния е изпълнена със същите чувства – любопитство («А какво има между тях?»), желание да бъде унищожен съперникът, да бъде овладян „своя” обект на привързаност и да бъдат потвърдени правата над него». Подобно на детето, откриващо за себе си плашещата връзка между родителите си, възрастният подгрява въображението си с любими детайли — от есемесите до случайните погледи на улицата.
Да, ревността може да усилва желанието, при това не само на ревнивеца, но и на неговия партньор, така, както агресията и отвращението също могат да усилват страстта. Но при това тя неизбежно разрушава отношенията, защото партньорът възприема немотивираната тягостна подозрителност като опит за тотален контрол, което предизвиква у него гняв и откъсване. В същото време ревнивецът вижда в това откъсване доказателство за своята безполезност и с удвоена сила се опитва да завоюва партньора. Той панически се опитва да заслужи любовта на „обекта” и при това започва да изпитва към него все по-голяма ненавист заради собственото си унижение и самоотричане.
Според специалистите от ревността не можеш да се излекуваш, но може да не й позволиш да те разруши, като добавиш в отношенията повече осъзнатост. Нашето желание е формирано в симбиоза с майката, но то така или иначе се развива с възрастта, с ръста на автономията ни и самоуважението. Ако Отело бе видял в Дездемона не само ангел и бе разбрал, че тя го обича, защото е достоен за любовта й, клеветата на Яго нямаше да има такъв разрушителен ефект.
