Неведнъж си казваме – трябва да сваля килограми. Да науча английски. Да бягам всяка сутрин. Винаги когато си поставяме нова лична цел, ние я споделяме с приятели, познати и колеги. Казваме какво смятаме да правим и как точно. Или пък радостно заявяваме, че вече сме започнали да правим това.
И както добре е известно, в 96 на сто от случаите става така, че започнатото не се довежда докрай. Защо не е добре да съобщаваме какви са ни плановете? И защо най-често шумно обявените цели не се постигат?
Интересен експеримент
Германският професор по психология Петер Голвитцер изследва вече 15 години този феномен. Веднъж той провел любопитен експеримент сред студенти от юридически факултет. Целта на проучването му била да изясни влияят ли публичните заявления за нашите планове върху постигането на личните ни цели.
За целта Голвитцер съставил списък твърдения от вида: „Смятам да получа колкото може повече от юридическото си образование”, „Възнамерявам да стана успешен адвокат” и т. н. Всяко твърдение трябвало да бъде оценено по скала – от „напълно съгласен” до „напълно несъгласен”.
Анкетата се провеждала анонимно. По желание можело да се подпише с името на участника. Във въпросниците студентите трябвало да изброят три конкретни неща, които смятат да направят, за да станат успешни адвокати. Типичните отговори гласели: „Смятам редовно да чета юридическа периодика” или нещо в този дух.
Когато студентите предали анкетите, Петер Голвитцер установил, че повечето студенти са отговорили и са се подписали с имената си. Някои пък въобще не попълнили въпросника и запазили целите си в тайна.
Продължението
Студентите не подозирали, че техните планове ще бъдат проверявани в практиката. Те предали анкетите си и ги забравили на другия ден. Но изследователите продължили проучването.
Те изчакали известно време, а след това изкуствено създали ситуация, за да проверят изследваните – те помолили студентите да им помогнат в проект, който изисквал анализ на двадесет криминални дела. На студентите казали, че са длъжни да работят много упорито. Но им било дадено и правото да се откажат и да излязат от проекта във всеки момент.
Криминалните казуси били сложни. Те изисквали пълно включване на мисълта и дълго седене над документите. Резултатите от този експеримент били еднозначни – който по-рано публично оповестил в анкетата намеренията си за бъдещето, се предавал. Тези участници се измъкнали от заниманието, независимо от твърденията си, че имат сериозни намерения да градят кариера в областта на юриспруденцията.
Само тези, които запазили своите надежди в тайна, успели да издържат и да доведат работата до успешен финал.
Обяснението
Голвитцер смята, че това има отношение към чувството за самоидентификация. Всички искаме някак си да бъдем идеални.
Но заявяването на намеренията ни тежко и упорито да работим често са чисто символични. Това само ни помага да се самоопределим в своите роли. Например: „Аз съм юрист”, „Аз съм фотограф”, „Аз съм програмист”.
Обаче историята продължава. Ненаситният Петер Голвитцер провел още един експеримент, за да се убеди в своята правота. На студентите показали пет фотографии на върховния съд. Снимките се отличавали по размерите си – от много малки до много големи. Анкетираните трябвало да отговорят на въпроса: „Доколко се чувства истински качествен юрист в този момент?”
Студентите трябвало да оценят колко са „велики” в професията и да отговорят на въпроса, избирайки една от петте снимки. Колкото по-голяма снимка избираш, толкова по-успешен се чувстваш.
Не било чудно, че тези, които по-рано заявили своите цели и на практика се провалили, обикновено избирали по-големия формат. Самото заявяване на намерението да станат добри юристи вече ги карало да се имат вече за такива. Това увеличавало самомнението им, като по парадоксален начин намалявало възможността им да се трудят упорито. Те вече били станали „легенди” в своето въображение. А легендите не са склонни да вършат уморителната работа.
Така че, приятели – говорете по-малко и работете повече, постигайки върха!
