Студентка бях в родния си град и все още живеех с родителите си. Не излизах много с компании, предпочитах да уча. Оставаха ми още две години до завършването, когато се влюбих в един колега от същия курс – Явор. Той обаче си имаше приятелка. Необмислено споделих с момичето, с което сядахме заедно на лекции, за чувствата си към него. Наскоро след това Явор ме забеляза за пръв път. Вече бил скъсал с приятелката си, ми каза.
Започнах да излизам понякога с него. Той се сърдеше, че не му отделям повече време, но имах много за учене и свободното ми време беше ограничено. Освен няколко целувчици друго нищо не бяхме правили. Веднъж Явор каза, че са ни поканили на среднощен купон и няма начин да откажем. Аз го обичах. Реших, че няма да е зле да отидем на въпросния купон и да се позабавляваме. Явор каза, че на купоните винаги има приятни изненади и аз очаквах с нетърпение да видя какво ще се случи.
Отидохме. Имаше страшно много хора. Мярнах там и бившата му приятелка. Аз не пиех по принцип, но нея вечер си сипах малко шампанско. Всички останали пиеха и крещяха заедно с музиката. Не ми беше особено забавно, предпочитах по-спокойни места. Личеше си, че много от присъстващите са пияни. Явор ми донесе друга чаша с шампанско. Каза да я изпия бързичко, защото съм единствената, която е без настроение за купонясване. Изпих шампанското. На дъното на чашата имаше нещо. Погледнах по-внимателно – пръстен. Извадих го. Не беше кой знае какъв, но в този момент спряха музиката, Явор падна на колене и ме попита искам ли да стана негова жена. Беше ми чудно, но, от друга страна, приятно, значи държеше на мен, щом признаваше публично чувствата си. Със замаяната си от шампанското глава казах: „Да“. Всички ръкопляскаха, музиката пак гръмна, а Явор ме поведе към една от стаите. Ясно ми беше защо ме води натам, но си казвах, че вече съм достатъчно голяма, за да направя другата стъпка и да се любя за пръв път с мъж. Явор се спря да говори с някакви момчета, а аз влязох в тоалетната.
Точно бях затворила вратата, когато чух няколко женски гласа под прозореца в тоалетната. Споменаваха моето име, смееха се истерично и обсъждаха как съм реагирала на изненадата с пръстена. Едната спомена, че този път се е получило много оригинално с поредната наивница и че момчетата добре ще се позабавляват с мен. Познах по гласа бившата приятелка на Явор. Изтръпнах от ужас. Не ми се вярваше, че съм допуснала такава грешка и така необмислено съм се оставила да ме излъжат. За мой голям късмет телефонът ми беше у мен. Веднага звъннах на майка ми и шепнешком й казах да идва с полиция да ме измъква от това ужасно място. Бяха започнали да ме търсят из къщата. Сега блъскаха по вратата и не знаех колко време ще издържи, преди да я разбият. Плачех. Молех се на Господ без глас, от страх не смеех да издам нито звук.
Като че след цяла вечност чух полицейска сирена. Отпуснах се на тоалетната чиния. Когато чух гласовете на полицаите, заплаках с глас. Треперех и не можех да кажа две думи. Когато се поуспокоих, ми взеха показания, но понеже нищо не беше се случило – беше моята дума срещу тяхната, и нищо не можеха да им направят. Мен ме закараха вкъщи. Хвърлих се в прегръдките на майка ми и баща ми и се наплаках до насита. Следващите дни не исках да излизам от къщи. Чувствах се унизена. Обвинявах себе си за случилото се. Майка ми, умна жена, ме остави известно време да изхвърля чрез сълзите всичката събрана жлъч и после дойде да поговорим. За оставане в същия град и дума не можеше да става.
Преместих се да уча на друго место, където никой не ме познаваше. Имах нужда от помощта на специалисти, които ме научиха да не виня себе си за случилото се, не бях направила нищо лошо. Постепенно се съвзех, но не поглеждах момчета, не бях готова да се доверя на никого. Учението ми вървеше. Завърших с отличие и останах да работя в една от болниците в града. С годините напреднах в кариерата и станах шеф на отделение. Бяхме обявили едно вакантно място за лекар в отделението, което оглавявах. Кандидатите идваха за интервю в кабинета ми.
Каква беше изненадата ми, когато в лицето на единия от кандидатстващите за работа познах Явор. Той също ме позна. Поведението му веднага се промени, една тънка подигравателна усмивчица цъфна на устните му. Я виж ти, каза, къде се криела девственицата. Жалко, че навремето те изпуснахме, добре щяхме да се позабавляваме с глупачка като тебе, но поне яко се посмяхме. После каза, че заради мен не го вземали никъде на работа. Седеше насреща ми и говореше обидни неща за мен. И най-накрая ме заплаши, че, ако не бъде назначен на лекарското място, ще разкаже на всички историята с пръстена, но както на него му е кеф. Когато реши, че достатъчно ме е наплашил, си тръгна. Не направих нищо, но защо? Много просто, политиката на болницата беше във всеки кабинет да има камера, така че целият разговор беше записан, но Явор не го знаеше.
Сега вече можех да предприема нужните стъпки, за да се изправи пред закона – фактически признаваше какво са смятали да правят с мен и освен това ме обиждаше и заплашваше на работното ми място. Разбира се, да постъпи на работа в болницата и дума не можеше да става. Когато мина делото и чух съдията да го осъжда на една доста солена глоба, най-накрая се почувствах свободна.
Оня пръстен му излезе скъпичък.
А аз от ден на ден се чувствам по-добре и по-уверена в себе си. Даже започнах да излизам с един мъж, когото познавам. Животът не може да бъде само лош опит, има и приятни изненади.
Автор: Сребрина
