Отишла веднъж при Бог една жена. Гърбът й бил превит под тежестта на огромна торба, главата й – наклонена напред, а погледът й тревожен и нервен.
— Уморила ли си се, мила жено? — притеснил се Господ. — Свали този товар от раменете си, седни, почини си.
— Благодаря, аз съвсем за малко дойдох, — отклонила поканата жената. — Само нещичко ще те помоля – и веднага се връщам. Току виж, докато ме няма, долу нещо се случило. Няма да си го простя!
— Кое?
— Ако нещо се случи с детето ми. Аз затова и те моля, Господи, спаси го и го съхрани!
— Това е моята единствена работа, само това правя, — сериозно отвърнал Господ. — Имаш ли повод да се усъмниш?
— Не, но… Животът е пълен с опасности, лошо влияние, резки промени! А той е млад, всичко иска да опита, все иска да се самоутвърждава. Страхувам се, ще вземе да кара бързо, да не вземе завой, да се нарани…
— Ами, другия път ще бъде внимателен, защото на собствен гръб ще разбере що е болка, — отговорил Господ. — Това е добър урок! Защо не искаш да му дадеш сам да го научи?
— Искам да го спася от болката! — горещо възкликнала майката. — Виж, винаги нося със себе си торба със слама, за да я постеля там, където може той да падне.
— А той може да падне къде ли не… — замислено отговорил Господ. — Даже от леглото си може да падне, нали?
— Да, така е, но аз се опитвам да го обезопася.
— И сега искаш аз да слагам слама от всички страни? Добре. Гледай!
Господ мигом сътворил цял куп слама и го хвърлил на земята. Сламата попаднала точно в целта – тя се оформила в купчинка около сина на тази жена, ограждайки го от всички съблазни и изкушения.
Жената виждала как синът й се опитва да мръдне нанякъде, да премести стъблата, да се измъкне от сламата, но напразно – тя се местела заедно с него. Синът се мятал, опитвал се да разкъса сламения кръг, изпадал в отчаяние и в ярост. Накрая докопал отнякъде кибрит и запалил сламата. Избухнал пламък и цялата картина се замъглила от пушека.
— Синчето ми! — закрещяла жената. — Сине, идвам на помощ!
— Искаш да хвърлиш още слама в огъня? —
попитал Господ. — Не забравяй – колкото повече слама постилат родителите, толкова по-силно е желанието на децата да се измъкнат на всяка цена. Ако не успеят, може въобще да пропилеят живота си. Нали не са се научили какво е болка и какво е свобода на избора…
— Но аз не мога да допусна това! — заридала жената. — Моята торба със слама ще го спаси!
— Ти мислиш, че това е торба със слама, но грешиш, — отговорил Господ. — Всъщност това е торба с проблеми. Всички ужаси, които ти се привиждат, всичките ти опасения, страховете ти се трупат в тази торба. Те набират сила и се разрастват, защото ти им даваш енергия с вечните си опасения. Затова твоят товар става толкова тежък, а гърбът ти се превива под него.
— И какво излиза – че не трябва да се грижа за сина си? Ти ли ми казваш това, Господи?
— Грижи се, колкото искаш, но не се тревожи и го остави да живее живота си. Нали и аз се грижа за него. Просто не ми пречи! Но това е въпрос на вяра…
— Знаеш ли какво, Господи? — помислила малко жената и казала. — Дали можеш да ми дадеш кибрит отнякъде?
— Какво ще правиш с него?
— Ще изгоря моята торба с проблеми, – усмихнала се жената. И ще се науча наистина да ти се доверявам.
Да падам и да се изправям. Да греша и да изправям грешките си. Да приемам с благодарност и радостта, и болката. И ще подаря на своя син правото да прави същото.
— Това е правилно решение, — усмихнал се Господ.
— Аз вярвам на света, на себе си и на сина си, — шепнела жената, докато гледала как гори и се разсипва в пепел натрупаната от нея слама, нейната Торба с проблеми.
Сега гърбът и се изправил, главата и била високо вдигната, а погледът чист и ясен.
— Вярвам, Господи, че всичко, което ни се случва, ни е изпратено от теб за наше благо. Сега наистина вярвам!
