В едно малко градче живели в съседни къщи две семейства. Едните съпрузи постоянно се карали, обвинявали се за всички беди и непрекъснато спорели кой е крив и кой прав. Другите живели дружно, нито се карали, нито спорели. Чудела се кривата съпруга на съседката си, завиждала й. Един ден рекла на мъжа си:
— Иди ги виж тези, как се получава, че живеят така спокойно и тихо.
Прокраднал се онзи до съседския дом и се притаил под отворения прозорец. Взел да наблюдава и да подслушва.
А стопанката тъкмо подреждала къщата, бършела праха от една скъпа ваза. Внезапно в стаята се шмугнала котката, жената се разсеяла и сложила вазата на края на масата, така че аха да падне. В този момент мъжът й влязъл в стаята, минал край вазата и я бутнал. Тя паднала и се строшила. „Ох, какво ли ще става сега!”, — помислил съседът. Приближила се жената, въздъхнала и рекла:
— Извинявай, мъжо. Виновна съм, така невнимателно поставих вазата.
— Ама какво, мила моя? Аз съм си виновен. Много бързах и не забелязах вазата. Е, нищо. Не е толкова голяма трагедия.
Мъчно му станало на съседа. Прибрал се у дома разстроен. А жената го пита:
— Защо се забави? Видя ли ги?
— Да!
— Е, как са те, разбра ли защо не се карат?
— Ами жено, какво да ти кажа – в тяхната къща всички са виновни. А у нас, като гледам, всички винаги са прави…
