Живял едно време един човек, който силно вярвал в Бога, изпълнявал заповедите му, живял по законите му и винаги славел името му. Добър бил този човек – грижел се за семейството и децата си, винаги връщал дълговете си, работел от сутрин до късна вечер, за да нахрани домочадието си, бил честен и добродетелен и никога не забравял в молитвите си Бог.
И ето, веднъж му се присънил странен сън. Върви той по някакъв песъчлив бряг, а заедно с него – Господ. Не че точно го виждал, но усещал присъствието му. Започнал човекът да си спомня моменти от своя живот. Когато си спомнял радостните събития – когато се влюбил за пръв път, когато се оженил, когато се родили децата му… и забелязал, че в този миг по пясъка имало следи от двама – неговите собствени и на Господ.
Сънят затова е сън, всичко се смесва в едни общи възприятия, без да разпознава граници и времеви ограничения. Започнал човекът да си припомня тежките моменти в живота си и всички нещастия, които преживял – когато умряла майка му, когато изгубил дъщеричката си след тежка болест, когато… дълъг бил и много тъжен този списък. Но човекът изведнъж забелязал, че когато мислел за нещастията, по пясъка се виждали само едни следи…
Станало му много мъчно на човека и той – нали Господ вървял до него, можел да си позволи да попита, затова задал въпроса, който го мъчел:
— Господи, нали Ти ми казваше – ако Те последвам, Ти никога няма да ме изоставиш? Защо, Господи, защо в най-ужасните мигове от моя живот Те е нямало до мен, защо виждам в пясъка само едни следи да бележат пътеката на моя живот? Защо Ти винаги си ме напускал в моментите, когато съм имал най-голяма нужда от Твоята помощ?
И колко странно се почувствал човекът, когато чул отговора на Господ:
— Успокой се, човече, и никога повече не пускай семето на съмнението в душата си! Аз те обичам и никога не съм те напускал. В трудните мигове и във времената на беди и изпитания аз те носех на ръце, за да оцелееш…
