В незапомнени времена живял един старец, който с цялото си сърце почитал Христос и му бил предан с цялата си душа. Неговото единствено богатство била една дървена икона, много стара. На места нейните цветове били съвсем избледнели, дървото било нащърбено и напукано. Но за стареца тя била огромно съкровище, тъй като на нея бил изобразен образът на Иисус.
През онази година зимата била много сурова и старецът останал съвсем без съчки за огъня. А една нощ започнала силна буря, с виелица и леден вятър. Праведникът треперел от непоносимия студ в своята сламена хижа. Нямал Като нямало с какво да разпали огън, старецът се приготвил да посрещне смъртта си.
Когато тялото му измръзнало толкова, че вече не можел да се помръдне, пред него се явил Христос. Той погледнал мръзнещия праведник и казал: „Защо пазиш тази икона? Изгори я и ще можеш да се стоплиш“.
Отначало старецът онемял от страх, но после възмутено извикал:
— За нищо на света! По-добре да умра от студ, отколкото да изгоря иконата на Христос! Никога няма да направя това!
Христос го погледнал с любов и казал с кротка усмивка:
— Ако за да Ме видиш, ти е необходима икона, ти ще ме изгубиш от своето сърце. Образът ми е отпечатан в душата ти, а не на дървената икона. Аз не съм в предметите за поклонение, Аз присъствам в душата на този, който се моли.
Виж, Аз треперя заедно с тебе. Изгори иконата да се стоплим.
Така и постъпил старецът. А огънят от иконата не изгаснал цялата нощ и топлел тялото и душата на праведника.
