Имало едно време един остров в земния океан, на който живеели всички Чувства и духовни ценности на хората – Радостта, Тъгата, Познанието и други. Заедно с тях живяла и Любовта.
Един ден Чувствата забелязали, че островът започва да потъва в океана и скоро съвсем ще изчезне. Всички побързали да се качат на своите кораби и напуснали острова. Любовта не бързала и чакала последния момент, а нямала и свой кораб.
Когато се озърнала и видяла, че островът е вече почти потънал и няма никаква надежда за спасение, тя започнала да вика за помощ.
Първи покрай нея минал разкошният кораб на Богатството. Любовта се примолила да я вземе при себе си на борда, но Богатството отвърнало, че трюмовете на кораба са препълнени със скъпоценни камъни, злато и сребро и на кораба му няма място за Любовта.
Любовта се опитала да привлече вниманието на Гордостта, когато корабът й преминавал съвсем наблизо… Но отговорът бил рязък – Любовта чула, че нейното присъствие ще наруши реда и съвършенството на този кораб и затова няма място за нея.
Островът все повече потъвал под водата, останали само няколко скали и едно малко дръвче, за което Любовта едва се държала на повърхността.
Тя помолила за помощ Тъгата. „О, Любов, извини ме, – отговорила Тъгата, – но на мен ми е толкова тъжно, че бих предпочела да остана сама и да си тъгувам на спокойствие.”
Минал покрай потъващото парче земя и корабът на Радостта. Тя обаче била толкова заета с веселието и празника на борда, че изобщо не чула тихия глас на Любовта.
И изведнъж Любовта чула глас: „Ела при мен, Любов, аз ще те взема със себе си.” Любовта вдигнала поглед и видяла побелял старец в малка лодчица. Радостта й била толкова голяма, че е успяла да се спаси, че даже забравила да попита стареца как се казва. И когато след много перипетии те достигнали до брега, Любовта слязла там, а старецът отплавал нататък.
Едва когато лодката на стареца се скрила от погледа ли, Любовта потръпнала от неудобство… колко невнимателна била заради радостта си, че е избегнала смъртта, че даже не успяла да благодари на стария човек.
Огледала се Любовта наоколо. До нея стояло Познанието, самото то току-що слязло от своята лодка. Сграбчила го Любовта за ръката: „Познание, кажи ми, моля те, кой беше този старец, който ме спаси?” „Това беше Времето”, – отговорило Познанието.
„Времето ли?”, – зачудила се Любовта. – Защо Времето ми помогна, след като всички останали даже не чуха молбите ми?”
А Познанието отговорило простичко: „Защото само Времето знае и разбира колко е важна Любовта в живота…”
