– Господи, ти си дарил на хората вярата, но много от тях живеят в пълно безверие, – оплакал се горко един ангел, който току що се върнал от Земята в небесните селения.
– Във всеки човек има поне капка вяра, – прозвучал Небесният глас.
– А у разбойниците и крадците има ли такава капка?! – възкликнал ангелът.
– Да, погледни в душите им, и ще се увериш, – отговорил Господ.
Ангелът отново полетял към Земята. Той обиколил много места, надниквал в душите на хората, които носели само зло, но всеки път чувал как пред лицето на смъртта даже те шепнели: „Прости, Господи”.
Накрая ангелът срещнал човек, който бил израснал сред разбойниците и споделял живота им, като самият той накрая станал по-жесток и от тях.
Този човек не вярвал на никого.
– Ето един човек, който на никого и в нищо не вярва, – посочил го ангелът.
– Погледни детството му, – казал Господ.
Ангелът се взрял в очите на разбойника и видях в тях сцена от далечното му детство. Видях как някакви бандити го пребиват като малко момче. После видял жената. Тя промивала раните на момчето и нежно го галела.
„Мамо, мамичко”, – шепнело момчето.
– Мама – това е името на Бог в устата на детето, – казал Господ на ангела.
