Имаше един такъв навремето – по цял ден се хвалеше с имането си.
Започваше сутрин рано. Хвалеше се пред всеки, когото срещнеше. Вечер в одаята се чуваше само неговият глас. Слушаха го цяла нощ мъжете и не успяваха да вземат думата. Надълго и нашироко обясняваше за нивите си, колко са плодородни. Продължаваше с воловете, конете, къщата, жена си, децата и без да пропусне нещо свое.
Една вечер в одаята пристигна пътуващ дервиш. Нагостиха го хората, всеки донесе, кой каквото може. Хапна си тихо и кротко човечецът в ъгъла, без да отвори уста. А имаше да казва толкова неща.
Самохвалецът не затвори уста цяла вечер. Изнесе и пред него репертоара си, до болка известен на останалите мъже.
– Само глупакът се хвали с имането си – изрече накрая дервишът, навел се над филджана с кафето. – Бог дава, Бог взема. И всичко, сътворено на този свят, остава в него. Умният човек само благодари на Всевишния.
Не мина много време и невиждана суша опропасти нивите му, воловете му се поболяха един подир друг, децата му се запиляха по чужбините. Жена му го напусна и отиде да живее при друг, който се хвалеше по-добре от него. Самият той се поболя и не след дълго се помина.
От имането му не остана и следа.
Хасан Ефраимов
