Тъжна, много тъжна история. Намерихме я скрита дълбоко в едно чекмедже в бюрото на един човек, който беше постигнал всичко, което бе пожелал в живота си – кариера, семейство, деца… Но явно беше пропуснал да види и да оцени едно от най-важните неща, заради което и беше оставил тази бележка. Нека да я прочетем.
„Цял живот се срамувах от майка си. Тя беше само с едно око и ми изглеждаше отвратително. Когато бях малък, ние живеехме много бедно. Не помнех баща си, а майка ми… Кой би й дал добра работа на тази едноока глупачка!
Вярно, тя се стараеше да ме облече като хората и в училище аз не се различавах от съучениците си, но тя, в сравнение с майките на моите съученици – такива красиви и прекрасно облечени дами, изглеждаше като някаква уродлива просякиня. Доколкото можех, аз се стараех да я скрия от своите приятели.
Но веднъж тя дойде в училище. Видите ли, станало й било мъчно. Появи се при мен пред всички! Идеше ми да се скрия вдън земя, в ужаса си избягах, където ми видят очите.
А на другия ден, естествено, цялото училище говореше само за това, какъв урод е моята майка. Или поне аз мислех така. Ненавиждах я.
„По-добре въобще да нямах майка, отколкото такава като тебе, по-добре да беше умряла!” – крещях й след този случай. Тя просто мълчеше.
Най-много от всичко исках да се махна от дома, да се махна от майка си. Че какво можеше да ми даде тя?
Учех усърдно, стараех се, успявах в училище, после – за да продължа образованието си, отидох в столицата. Започнах да работя, имах добра кариера, ожених се, купих свой дом. Скоро дойдоха и децата.
Животът ми беше песен. Бях много горд от това, което съм постигнал, мислех си, че съм го постигнал сам. Въобще не си спомнях за майка си.
Но веднъж тя дойде в столицата и пристигна в моя прекрасен дом. Децата ми не знаеха, че това е тяхната баба, въобще не я познаваха, и започнаха да й се надсмиват. Майка ми беше толкова грозна, толкова уродлива – едноока, грохнала старица! Старата обида отново ме връхлетя. Пак тази жена! Сега иска да ме опозори пред децата ми и пред жена ми!
„Какво търсиш тук?! Дошла си да уплашиш децата ми ли?”, – съсках й, докато я избутвах извън вратата на апартамента. Тя наведе глава и мълчаливо си тръгна.
Минаха няколко години. Постигах все повече успехи.
И когато от училището ми дойде покана за среща на випуска, реших да отида. Нямаше вече от какво да се срамувам.
Срещата беше много весела. Преди да си тръгна от родния град, реших да се поразходя и сам не усетих как стигнах до нашата стара къща.
Съседите ме познаха, казаха ми, че майка ми е умряла, и ми дадоха нейното писмо до мен. Не се огорчих особено, а писмото си помислих да хвърля, без да го чета. Не зная какво ме накара да го отворя.
„Здравей, момчето ми. Прости ми за всичко.
За това, че не можех да ти осигуря щастливо детство. За това, че ти се налагаше да се срамуваш от мен. За това, че дойдох в твоя дом без разрешение. Имаш красиви дечица, не исках да ги уплаша, честно. Те толкова приличат на тебе. Пази ги.
Ти сигурно не помниш, но когато беше съвсем мъничък, с тебе се случи нещастие и ти загуби едното си око. Аз ти дадох своето. Нямах с какво повече да ти помогна, детето ми. Всичко останало ти постигна сам.
А аз просто те обичах, радвах се на успехите ти и се гордеех с тебе. И бях щастлива. Твоята майка.”
… Дали винаги разбираме какво са направили за нас нашите майки? Нека се учим да им показваме любовта и уважението си, докато са още тук, при нас!
