Вървял си по пътя един демон и се оглеждал наоколо. Подобно на вампир, той искал да намери някое живо същество – но не за да изпие кръвта му, а за да измъкне душата му и да я потопи в мъка и униние. С това се занимават демоните и този не правел изключение.
Забелязал демонът една девойка, спряла на алеята. Тя излъчвала радост, държала малко цвете в ръка и се усмихвала. Прокраднал се до нея демонът и попитал:
— Защо се усмихваш?
— Защото съм много щастлива… имам прекрасен любим и сега го чакам, тук сме си определили среща. — отвърнало момичето.
Тук му е мястото да отбележим, че демоните владеят някои особени умения – например, да управляват събитията. Демонът се съсредоточил, махнал с ръка и разделил влюбените. Момичето обаче все още се усмихвало унесено. Демонът много се изненадал:
— Защо пак се усмихваш? Вие вече не сте влюбени един в друг, аз ви разделих!
— Може да си ни разделил, но не можеш да ми вземеш всички прекрасни спомени, които имаме заедно. Винаги ще бъда щастлива и ще му бъда благодарна за тях!
Този път на демона му се наложило да положи още по-голямо магическо усилие. Той отново махнал с ръка и отнел паметта й.
Девойката пак се усмихвала.
Демонът съвсем се объркал:
— А бе, ти, какво става тука?! Отнех ти паметта! Представа нямаш коя си, не помниш никого от любимите си хора! Защо пак ми се усмихваш?!
Момичето отвърнало:
— Да, наистина не помня коя съм. Никого не помня от моите близки. Но аз бих могла да ги срещна отново, мога пак да се влюбя, да усетя пламъка на любовта! Нали това е прекрасно – да откриеш нови истински чувства?
Демонът съвсем се вбесил:
— Аха, това ли била работата! Някакви си чувства!
Спомнил си най-силното си заклинание, махнал и отнел на момичето способността да чувства. Сърцето и се превърнало в бучка лед. Тя продължила да се усмихва.
— А сега какво?? — креснал демонът.
— Не усещам нищо. Толкова съм спокойна и равнодушна, нищо и никой не е в състояние да ме нарани. — отвърнала девойката.
Демонът я погледнал напълно неразбиращо, отново махнал с ръка и се отдръпнал. А при девойката дошъл нейният любим й и я прегърнал.
— Благодаря ти, любими мой, дойде навреме. Изведнъж ме обзе някакъв хлад. Не ти ли се струва така и на теб? — прошепнала тя.
— На мен ми се струва, че усмивката ти може да разтопи всеки лед! – отговорил радостно юношата.
Тя се усмихнала и двамата се целунали. Хванали се за ръце и тръгнали по алеята. Демонът се загледал след тях.
„Леле, каква е оптимистка. Добре де, в наше време е пълно с други, достатъчно отчаяни” – промърморил той и тръгнал да си търси друга жертва.
