Обичам я. Обичам я. Обичам я. Мисля постоянно за нея. В последно време съм разсеян и не мога да се съсредоточа в работата, не чувам какво ми говорят, не забелязвам познатите по улицата. Чувствам се зле. Не ми се иска да повярвам, че това е краят. В главата ми е хаос от мисли и спомени. И пред очите ми е все оня, последният път, в който бяхме заедно.
А всичко започна така добре. Оставаше ми месец до завършването на института, когато се запознах с Юлия. В супермаркета близо до нас търсеха продавачки и няколко нови момичета започнаха да работят там. Едното от тях ми хареса от пръв поглед. Първото, което виждаше човек в нея, беше широката й усмивка. Красиво момиче. Стройно, с нежни кафяви очи и кестенява коса, много късо подстригана. Имаше неизчерпаема енергия. Аз добре познавах разположението на стоките в магазина, но започнах да я питам къде се намира това или онова и тя любезно ме придружаваше до мястото. Говореше през цялото време, а аз пусках шеги и двамата се смеехме. Така се запознахме.
Когато я поканих да излезем заедно и тя прие, честно казано, реших, че няма да изпусна шанса и ще направя всичко възможно да ме хареса. Беше топло. Юлия дойде в цветни дънки и бяла тениска. Изглеждаше зашеметяващо, поне в моите очи. Бях взел билети за концерт, който различни групи и певци щяха да изнесат в града. Изкарахме чудесно. Много млади хора като нас пееха и танцуваха, крещяха, прегръщаха се и се целуваха. Ние отначало го давахме срамежливо, но постепенно музиката разигра кръвта ни и на последните песни вече страстно се целувахме. Скоро след това се събрахме да живеем заедно.
Аз се дипломирах успешно и имах страшен късмет с намирането на работа. Започнах почти веднага в една голяма фирма. Там идеите ми бяха добре дошли и само след година вече бях шеф на отдел. Животът ми с Юлия вървеше по мед и масло. Всяка свободна минута бяхме заедно. Тя продължаваше да работи в супермаркета и това й харесваше.
Бяхме щастливи. До момента, в който отидохме на едно събиране, организирано от превзетата съпруга на генералния директор. Юлия беше в семпла рокля, с любимите си сребърни украшения и чаровната си усмивка. Посрещнаха ни домакинята и няколко нейни натруфени приятелки. Видях как оглеждат с присвити очи Юлия. Едната от жените се приближи, направи „комплимент“ на Юлия за роклята и каза, че много я харесва, същата е като униформите на обслужващия персонал. Всички се изсмяха. Друга се обърна към мен с въпроса защо не съм купил златни бижута на клетото момиче, толкова ли малко значела за мен. Опитах се да обясня, че среброто е любимият метал на Юлия, но не ми обръщаха внимание. Домакинята попита Юлия какво работи и когато тя каза, че е продавачка, всички ни изгледаха със замръзнали физиономии и се сетиха, че нещо спешно трябвало да свършат. После се отдалечиха. Погледнах Юлия. Беше пребледняла и в очите й се четеше такава мъка, че се изплаших. Не искаше да остава повече, така че се извиних на генералния – чудесен човек, между другото, не като оная кобра, жена му, и приятелките й.
Тръгнахме си. Юлия мълча през цялото време. Вкъщи седна до масата. Седнах и аз. Молех я да ми каже какво мисли. Мисля, каза Юлия, че не съм на твоето ниво и не искам да ти преча да се развиваш в кариерата, така че си тръгвам. Засмях се. Прегърнах я. Казах й, че глупачки има във всички слоеве и да не обръща внимание на бръщолевенията им. Казах й още, че за мен е важна тя и само тя, обичам я и не мога да си представя живота без нея. Нищо от това, което казвах, не ми помогна да я убедя. Юлия се върна в дома на родителите си. А аз страдам. Майка й ме посъветва да й дам време, за да разбере, че наистина я обичам и ми е нужна. Послушах я. Всяка вечер изпращам по една червена роза на моята любима. Засега без успех.
Автор: Александър Алексиев
