Винаги съм бил здрав, желязно здрав. Единствено в детството пипвах някоя кашлица, но бързо ми минаваше.
Спортувах, излизах с приятели и се забавлявах много, всичко по много! Имах приятелка – черни искрящи очи, дълги мигли, гъста къдрава коса.
Бизнесът ми вървеше като по релси, а освен това работата ми доставяше такова удоволствие, че беше все едно част от забавлението. Купих си къща и уикендите често събирах приятели. Правехме си кюфтета, кебапчета и всякакъв вид месо на скарата. Хапвахме, къпехме се в басейна, танцувахме.
След едно такова събиране се почувствах много отпаднал. Отидох да легна, но по пътя към стаята ме сряза силна болка в ляво. Толкова ме болеше, че се превих на две и се свлякох на пода. Нямах сили дори да извикам. Успях все пак да се добера до телефона и се обадих на „Спешна помощ“. Оттам започнаха да ме разпитват какво точно ме боли, но не можех да говоря от болки. Изпратиха ми линейка и ме приеха в болницата по спешност.
След многобройни изследвания се оказа, че левият ми бъбрек е сериозно увреден и имам нужда от трансплантация. Струваше ми се, че това, което се случва, не може да се отнася за мен – та нали бях най-здравият, никога не бях боледувал и нищо не ме болеше? Започнаха диализи.
Имах болки, чувствах се зле, отпаднах. Очаквах донор. Но, за мое нещастие, и да имаше бъбреци, оказваше се, че не са съвместими.
Животът ми изведнъж се преобърна наопаки. Приятелката ми идваше през първите дни на свиждане, но като разбра, че съм сериозно болен престана да се появява и прекъсна връзката с мен. Това допълнително ме натовари. Изпаднах в самосъжаление. Родителите ми и приятелите не ме оставяха, но в нощите дълго мислех за нея – за жената, която обичах, и с която мислех, че ще бъда завинаги, но която ме изостави така подло. Чувствах се непотребен.
Дните минаваха. Почти бях изгубил надежда, че ще се появи донор и проблемите ми ще се разрешат, когато една сутрин в стаята влезе млада жена. Не я познавах. Попитах я дали не се е объркала, но не беше, търсеше мен. Оказа се, че родителите ми и моите приятели организирали кампания, за да намерят подходящ донор. Аз не знаех нищо за това – не са искали да ми дават напразни надежди.
Така се запознах с Христина. Чула едно от съобщенията по радиото и искаше да ми подари бъбрека си! Не ми се вярваше да съм разбрал правилно. Толкова дълго чаках и толкова пъти се разочаровах, че не знаех да се радвам ли, или може би беше сън? Истина беше! Все пак не искам да бързам – ами ако не сме съвместими. Хем исках да вярвам, хем не смеех. Започнаха пробите. Мислех, че няма да мога да дочакам резултатите, толкова бях нетърпелив! Когато лекарят влезе да ми съобщи, че всичко е наред и в най-скоро време свиква екипа и ще ме оперират, се смях и плаках от радост. Почувствах се като човек, отървал се от смъртна присъда.
А Христина… Исках да я целувам и да я прегръщам и само да благодаря, да благодаря!
Дойде денят на операцията. Сега вече всичко зависеше от моя организъм дали ще приеме чуждия орган? Бяхме помолили, след като ни оперират, да ни сложат заедно в една стая. Така и стана. След часове операция първото нещо, което видях, беше лицето на Христина. Доста беше бледа и спеше. Помолих се от сърце да се възстанови бързо. Аз също бях много слаб. Майка ми и баща ми се грижеха за нас на смени, защото родителите на Христина бяха абсолютно против тя да ми подари бъбрека си и не идваха да я посещават. Дните се нижеха. Изглеждаше, че всичко върви от добре по- добре.
Когато се възстановихме дотолкова, че да можем да разговаряме открих, че Христина е много интересна личност. Имаше приятен характер, а общата й култура позволяваше да направи разговора забавен и интересен. Гласът й, смехът й – всичко у тази жена ми харесваше! Докато се усетя и вече бях влюбен до уши. Никога не бях си представял, че мога да срещна любовта при такива условия. Разбрах защо хората казват, че любовта идва внезапно, а също и че не може да бъде скрита. Аз и не исках да крия моята любов към Христина. Реших да поискам помощ от лекуващия ни лекар, за да осъществя плана си и да покажа любовта си.
При един от прегледите му признах, че съм хлътнал до уши в нея и искам да й предложа брак. Двамата с доктора се заехме да организираме изненадата. Не знаех дали Христина ще приеме предложението ми, но ми трябваше пръстен. Избрах го от каталога на един златарски магазин и после докторът го купи и ми го донесе. Украсихме кабинета му с балони и цветя, аз седнах в единият фотьойл и зачаках.
Докторът доведе Христина в кабинета. Когато влязоха, се загледах в лицето й – изразяваше толкова приятно учудване. Очите й грейнаха и устните й отрониха „О-о-о-о-о“. Тогава се приближих, паднах на колене – малко несръчно, и я попитах дали иска да стане моя жена. Христина се наведе, целуна ме и каза „Да“!
Сложих пръстена на пръста й и се почувствах пълен с енергия. После съобщихме решението си на родителите ми.
Милите, как се зарадваха! Организирахме сватбата в самата болница – какви по-добри свидетели от хората, направили реалност мечтата ми за нормален живот?
Сватбената торта беше под формата на бъбрек…
Автор: Александър Алексиев
