Писах този текст в началото на декември 2012-а. Щеше да идва краят на света. Тогава. Не дойде. Днес, 3 години по-късно, нещата в белгийската столица пак изглеждат по същия начин. Отделен е въпросът, че градове като Брюксел колкото пъти ги видиш, можеш все да пишеш различни неща. Различни детайли улавяш, затова.
… Белгийската столица е най-подходящото място да посрещнете утрото на 21 декември 2012-а, която уж вещаела апокалипсис. Дори само заради факта, че ще имате шанса да презаредите батериите за новото начало според календара на маите не къде да е, а на градския площад, който с уникалната си архитектура от 15 век сякаш докосва Космоса…
… А че на белгийците не им пука никак за свършека на света, може да се увери с очите си всеки, когото съдбата отпрати в Сърцето на Европа. Макар и сравнително малък като население – по официални данни около 142 000 души, Брюксел е привлекателно местенце и заради факта, че
градът се е превърнал в синоним на Европейския съюз
Родните политици в последните години преекспонираха тази роля и добиха вредния навик да оправдават всичките си непопулярни решения с Брюксел – уж така искали от ЕС. Всъщност Брюксел наистина налага нормите в живота на голямото европейско семейство, към което вече се числи и България, но с изискванията на ЕС у нас твърде често се злоупотребява. Въпрос на манталитет. На народопсихология. Затова в колкото и европейски съюза да влезем, ние, българите, си оставаме балканци по душа и по начин на мислене. Не че е лошо, ама европейският дух е нещо различно. Този дух може да усети всеки, който макар и за няколко часа успее да се поразтъпче в столицата на Белгия и който, разбира се, има отворени сетива не само за шопингтерапия в огромните и безкрайни лабиринти от магазини.
Космополитното в Брюксел иде най-вече от две неща. Първото е, че в града са разположени основните институции на ЕС и това се усеща не само в и около лъскавите и модернистични сгради от алуминий и стъкло на Европейския парламент и Европейската комисия. Най-впечатляващото е онзи дух,
онова усещане за освободеност в мисленето на хората,
в поведението им, в обноските, в жестовете, в изражението на лицата, което кара Брюксел наистина да диша по европейски и да изглежда по европейски извисено и свободно. Достатъчно е човек да се поразходи из стария град, да мине през централния площад и да постои там 5 минутки само, после да се пусне по „шоколадовите“ улички наоколо и да пие едно кафе в някое от уютните барчета или пък да обърне халба бира в една от топлите кръчмички, накацали сякаш една през друга, всяка от които къта типичната брюкселска атмосфера. Ако разходката е в навечерието на Коледа, изживяването е още по-емоционално и пъстро. Вечер градът буквално грейва в празнична украса – толкова цветна и толкова навсякъде, сякаш всяко клонче от уличните дървета е специално нагиздено, а всяка сграда е окъпана в приказна феерия. За витрините да не говорим. Те и без друго са отрупани с една от друга по-красиви и примамливи стоки. Коледният базар се е ширнал около внушителната сграда на Търговската борса, пазена от два огромни каменни лъва, а всички павилиончета са абсолютно еднотипни – дървени къщурки, всяка от които мами с какви ли не чудеса за Коледа – от специалитета на Брюксел – гофрети с шоколад, и бургерчетата с халба бира, през десетките и стотици видове сувенири и играчки, шоколадови изкушения, мед, торти, колбаси и се сигне до ръчно изработени пантофки, ръкавици и плетени шалове. Тук не бива да се пропуска
любимото на брюкселци в студените дни греяно вино
– то е 2 евро чашката, леко сладни, но пък бързо сгрява и зарежда с топлина за поредния шопингтур наоколо. А тъкмо от базара стартира онзи лабиринт от брюкселски магазини, в който трябва да ходиш или с гид, или с карта, за да не се изгубиш. В един момент имаш чувството, че тази част от града е един огромен магазин със стотици различни входове, улици почти липсват – излизаш от единия, само крачка-две и влизаш в другия бутик. Вътре гъмжи от народ и най-важното, никоя от иначе вежливите, коректни и усмихнати продавачки не се залепва за теб, за да те пази да не откраднеш или повредиш нещо – явление, до болка познато от шопинга по българските магазини, където всеки клиент е третиран като потенциален престъпник. В брюкселските магазини никой на никого не обръща внимание. Гледаш, мериш дрехи и обувки, вземаш стоки от щанда, връщаш ги, можеш с часове да гледаш – нито ще те изгонят, нито ще те притеснят…
… Хора, пътували много по света и много видели, казват, че площадът в Стария град е уникален. Ако застанеш по средата на карето, затворено от 4 величествени сгради, имаш усещането, че си говориш с Бог. Невероятна старинна архитектура, извисени към небето постройки, които сякаш докосват облаците и те карат да си дадеш сметка колко си малък и нищожен пред величието на онова, съградено от… човешка ръка, пак. Не може да се опише с думи сградата на кметството, чиито строеж започва през 1402 г.
Сякаш Божия ръка е изваяла бароковия стил на фасадите
Само на лицевата част на кметството, откъм площада, има повече от 100 скулптурни фигури – по 2 около всеки прозорец, както и по ъглите на сградата и по покрива. Кулата на кметството е висока 90 м и вдигнеш ли очи нагоре, отиваш в друго измерение. В дните преди Коледа върху тази невероятна фасада вечер се разиграва спектакъл „Звук и светлина“. Нещо като на Царевец, нещо като на Аладжа манастир, но върху стената на тази старинна сграда – шедьовър играта на музиката и светлините е нещо наистина неземно…
Пак там, на същия площад, е и сградата на бившата кралска администрация, днес градски музей на Брюксел – също с толкова интересна и оригинална архитектура. Специално за Рождество на площада е изградена временна ниска постройка, която пресъздава раждането на Младенеца – оригинално направени са яслата и фигурата на Дева Мария. Тя е като жива, сякаш всеки момент ще вдигне на ръце Спасителя…
Космополитното в Брюксел се усеща и от пъстротата на населението. По улиците гъмжи от народ и в студено, и в дъждовно време, езиците се мешат както може би никъде по света – фламандски, френски, немки, английски…Чува се и българска реч – немалко нашенци заработват в Брюксел. В хотела, в който сме настанени, персоналът е почти изцяло от японци, които непрекъснато кимат с глава и се усмихват, а в ресторанта топсервитьор е колоритен африкански негър. Кварталните минимаркети се държат или от араби, или от китайци. Шаренията от нации се простира като килим по улиците. Може би затова в Брюксел не се чувстваш чужденец, приемаш града като свой. Повървиш малко, виждаш, че никой не се заглежда в теб, никой не те забелязва, движиш се само сред спокойни, ведри, усмихнати хора. Някои вървят и надигат кутийки бира, други сръбват кафе на крак, трети са объгърнали с ръце пластмасова чашка греяно вино. И всичко това си е съвсем в реда на нещата. В този така устроен свят, съчетал история, културни традиции и модернизъм с висок жизнен стандарт ти става ясно защо белгийците не се интересуват от датата 21 декември 2012-а…
Малко време ти трябва, за да осъзнаеш, че в Брюксел повече от ресторанти и от магазини за шоколад няма. Е, за нас, българите, цените са височки – пиците тръгват от 10 евро, най-евтините спагети са 8, а бирата започва от 2,50 евро. Толкова е и кафето. Само дето там заплатите са десетки пъти по-високи от нашите. Вечер бирариите са пълни – трудно се намира място за халба бира, а там никой не пие на крак…Магазините за шоколадови изделия са буквално на всяка крачка. Почваш да си мислиш дали пък Белгия не е родината на шоколада, а не Швейцария, както се твърди. Само от витрините на тези малки магазинчета може да ти се завие свят. От шоколад се прави какво ли не – Манекена Пис, символ на Брюксел, всякакви симпатични животни, спортни пособия, сърца, цветя, дори мобилни телефони, портфейли и цигарени табакери има изваяни от шоколад. Изкуство. Хит, разбира се, най-вече за чужденците, са ръчно изработените бомбони, които се харчат за 25 евро килограма. Обиколката трябва задължително да мине през катедралата “Сейнт Мишел”- двойник на парижката “Нотрдам”, през парка “Миниевропа” и Атомиума – все символи на Брюксел, за които може да се говори и пише с часове. И понеже времето там никога не стига да видиш всичко, остава само едно – да си пожелаеш да отидеш пак. Тогава шансовете да се почувстваш белгиец, на когото въобще не му пука за края на света, нарастват значително…
