Сестра ми си е твърдоглава от малка. Вече е женена и с две деца, но си е луда както преди. Каза, че ще взема куче и докато не купи едно не миряса. Никой в нашето семейство не се е занимавал с кучета. Мъжът й и той хабер си няма, но не можа да излезе на глава с нея. Че и не попита поне някой, дето разбира, каква порода да избере, ами на своя глава взела една камара пари и купила баварска планинска хрътка. Още като я погледнеш и виждаш, че е неспокойна, на едно място не се спира. Потърсих в интернет. Писали хората, че е ловна порода и не е подходяща за отглеждане в апартамент. Ама сестра ми не иска и да знае. Кръсти кучето Плуто, че било същото като анимационния герой. И така заживя у тях.
Беше минал около месец, откакто Плуто стана гражданин, и на сестра ми й дадоха отпуска. Отидоха цялото семейство на море и кучето къде, къде, че у нас. Изпокарах се с мъжа ми, ама не мога да й откажа – нали ми е сестра, и го взех. Малката спалня не я ползвахме и там му постлах одеяло на пода, купичките с храна и вода му сложих и го затворих, че трябваше да излизаме. Той обаче веднага отвори вратата. Пак го затворих. И пак отвори. Мъжът ми се ядоса и върза вратата с връв. Излязохме да си вършим работата. Като се върнахме отидохме да видим какво прави кучето. От спалнята не се чуваше ни звук. Мъжът ми отвърза връвта, влязохме и пред очите ни се откри следната картина: Плуто съборил всички завивки от леглото, издълбал дупка в дюшека и легнал в нея, изтърбушил и двата стола, подът – покрит с парченца дунапрен. Дъската за коремни преси, която бяхме оставили в стаята и ползвахме от време на време, се намираше в плачевно състояние. Плуто ни гледаше с тържествуващ поглед, сякаш казваше: затворихте ме, но пак намерих каква беля да направя! Изметох дунапрена от пода и двамата с мъжа ми изведохме кучето на разходка за пръв път. Това беше едно от най-ужасните преживявания в живота ми.
Кучето беше неуправляемо – откъсна ни ръцете да се дърпа на всички страни, да се спира неочаквано и после да се хвърля рязко напред. А срещнехме ли други кучета, не отиваше да ги подуши приятелски, а лаеше до скъсване и се дърпаше. Мъжът ми има силни ръце, но и той се умори от това животно. Прибрахме се вкъщи като пребити, толкова бяхме изморени и двамата. Плуто легна в хола и не помръдваше. Когато отидох обаче в кухнята, ме последва, въртейки опашка. Започнах да приготвям вечерята. Бях с гръб към него. По едно време чух мляскане – отворил нашият хладилника, извадил салама и нагъва ли нагъва. Долу-горе по същия начин изкарахме времето, през което кучето беше у нас. Едва дочаках да се върне сестра ми от почивка и да си прибере чудото.
Мина около половин година. Виждах Плуто често, когато ходех у сестра ми. Беше изподрал мебелите и изтърбушил всичко, което може да се търбуши. Изглеждаше, че или не подлежи на възпитание, или сестра ми не може да се справи с него. Разбираше се чудесно само с децата й. Оставяше се да го галят, да се търкалят с него по пода, да лежат отгоре му. Заедно чупеха играчки. Забавляваха се. Следващия път, когато сестра ми се опита да ми натресе кучето, отказах решително. Нямах намерение пак да се карам с мъжа ми, нито къщата ми да заприличва на нейната. Тогава тя го остави в кучкарник и плати добра сума пари, за да се грижат за домашния й любимец.
След десет дни, когато сестра ми се върна и си прибра кучето, отидох да я видя. Всички изглеждаха добре с изключение на Плуто. Горкичкият- беше останал само кожа и кости. Гледаше уплашено, не искаше да яде, а само лочеше вода. Така ми дожаля за него. Вярно, че правеше бели, но не заслужаваше да го държат гладен и жаден в кучкарника и още по-малко след скандално високите такси. Казах на сестра ми, че независимо какво ще направи у нас с мебелите ми, кучето при нужда ще остава с мен. Направо ми се плачеше като го гледах. Козината му беше загубила блясъка си, а очите му гледаха така тъжно, че ти се свиваше сърцето. Всички се погрижихме Плуто да се възстанови и скоро пак беше същото лудо куче, както винаги.
Следващия път, когато с мъжа ми взехме Плуто вкъщи, тайно се надявах да се държи прилично. Мъжът ми му беше донесъл един грамаден кокал и наистина известно време се занимаваше – гризеше го, побутваше го с лапа и си играеше с него. Скоро обаче му омръзна и започна да разхвърля из къщата – събаряше и чупеше вещи, драскаше мебелите и бягаше насам-натам. Решихме да не му се ядосваме, въпреки всичко го обичахме. Изведохме го на вечерна обиколка. Плуто се дърпаше, бягаше и лаеше, както обикновено. По едно време се успокои и тръгна културно до нас. Отдъхнахме си, но не предполагахме, че е замислил нова беля. Близо до къщи има бар и клиентите бяха насядали навън да се насладят на питиетата си в топлата лятна вечер. Точно когато минавахме по средата и пред всички хора Плуто се спря и изфабрикува три димящи купчинки, сещате се какви. С мъжа ми потънахме от срам. Започнахме да събираме отпадъците на кучето пред погледите на клиентите на бара, а те се подхилкваха. Направо ми идваше да убия Плуто, според мен го направи съвсем умишлено – трябваше да видите доволната му муцунка, когато свърши белята. Вкъщи мислех да го накажа без храна, но после ми мина. Когато сестра ми си го прибра най-накрая с мъжа ми си отдъхнахме.
Енергията му беше неизчерпаема, имаше нужда да бяга, а в апартаментите се задушаваше. Зет ми си купи пушка и водеше кучето на лов, но нито от него стана ловджия, нито от Плуто ловно куче – прекалено дълго беше живял в апартамент. Плуто живееше със семейството на сестра ми вече пет години и всички много го обичахме. Особено децата. Но си беше куче хулиган и аз въобще не очаквах, че от него може и нещо положително да излезе. Другите споделяха мнението ми, докато един ден Плуто се превърна в нашия герой.
Реката, която течеше през града, преля и със сестра ми и децата ходехме да гледаме докъде е стигнала. На третия ден направихме обичайната обиколка. Реката течеше по-буйна от друг път. Беше страшно. Решихме да се отдалечим на безопасно място, но в същия момент малкото дете на сестра ми изпусна количката, която държеше в ръката си. Отскубна се от ръката й и хукна да гони играчката, но се подхлъзна и падна в реката. Всичко се развиваше пред очите ни със светкавична бързина.
Водата повлече детето. Нито аз, нито сестра ми знаем да плуваме. Докато бягахме по брега и крещяхме за помощ, безсилни да извадим детето, Плуто се хвърли във водата и успя да избута племенника ми до място, откъдето да го издърпаме на брега. Кучето обаче не успя да излезе. Беше с нашийника и каишката явно се беше заплела някъде.
Не знаехме как да му помогнем. За наш късмет минаха едни младежи и едното от момчетата, без да се замисли, се метна във водата, доплува до Плуто, на когото вече само главата се виждаше, успя да разкопчае нашийника и да го изнесе на брега. То едва дишаше. Единият му крак беше счупен.
Горкичкото, спаси детето, а самото то пострада. Благодарихме горещо на момчето, което ни помогна в този ужасен момент, и заведохме Плуто на ветеринар. Кракът му обаче зарасна накриво и вече няма толкова сила, както преди, вървеше бавно и накуцваше.
След около година със сестра ми купихме къща с голяма градина и със семействата ни се преместихме да живеем там. Една моя колежка отиде на специализация в чужбина и аз взех да гледам кучето й – английски булдог, много спокойно животно. Сега двамата с Плуто си правят компания – играят в градината и е удоволствие да ги гледаш. Но най-щастливи са децата – вече имат две другарчета, които безрезервно обичат.
Автор: Сребрина
