Когато ми се ядосаше, а това ставаше почти всеки ден, майка ми не крещеше, а ме поглеждаше с присвити очи и казваше: „Плод на лоша хигиена“.
Когато пораснах достатъчно, за да разбера какво значат думите й, се почувствах много обиден и нещастен, чак толкова да не ме е искала. Все аз й бях виновен за нещо. Вясваше се вкъщи само колкото е необходимо да ми хвърли две филии с олио или да ми изпържи яйце, но често трябваше сам да се оправям. Може да се каже, че бях оставен на самоотглеждане. За баща си не знам нищо, даже името му не иска да ми каже.
Но понякога казва, че „съм същият изрод като оня идиот“, разбирай баща ми. Когато се случи майка ми да си е вкъщи, не ме забелязва, като че не съществувам или съм прозрачен. Нито ме поглежда, нито ми говори, а ако все пак ме забележи, то е за да ми направи някаква забележка. Когато пораснах достатъчно, за да мога да се хвана на работа, се махнах от къщи. Тя не ме потърси нито веднъж, макар че бях оставил адрес и телефон.
Живеем в голям град, не бяхме се срещали около две години. Веднъж случайно се засякохме на едно кръстовище. Майка ми ме погледна така, сякаш се чудеше кой съм. После само измърмори: „Плод на лоша хигиена“ и отмина. Заболя ме. Беше почти физическа болка, но какво ли можех да очаквам от жената, на която бях пречка цял живот. Може би заради травмите от детството не се разбирах много с жените. Но това беше само докато в живота ми се появи Сияна.
Такава нежна красота не бях виждал никога. Имаше толкова светла кожа, че беше почти прозрачна. А русата й коса, дълга и навита като на масури, й придаваше ангелски вид. Мисля, че я обикнах още от първия миг, в който я видях. Тя беше всичко това, което майка ми не беше: усмихната, разговорлива и вечно в добро настроение. Имаше малко дете, но мъжът й я беше изоставил и беше избягал с нейна първа братовчедка. Сияна беше страдала дълго, но казваше, че любовта на родителите и на синчето й са й помогнали да преодолее болката от раздялата и е решила да живее и да се наслаждава на всеки ден. Беше чудесна майка, разговаряше със сина си, учеше го на най-различни неща и го обичаше така, както само една майка може да обича.
Връзката ни беше стабилна, но Сияна не бързаше да се премести да живее при мен, въпреки многобройните пъти, когато я бях молил. Казваше, че детето е най- важното нещо в живота й и аз полагах усилия, за да разбере, че ще се грижа за нея и за детето й и ще ги обичам с цялото си сърце. Когато най- после тя се реши и заживяхме заедно, се чувствах най-щастливият човек на земята.
Не знаех обаче, че имало и по-голямо щастие. Не спирах да убеждавам Сияна, че една сестричка ще бъде добре дошла. Сестричка или братче. Бебенце. Тя само се усмихваше и нищо не казваше. След около шест месеца съвместен живот, една вечер я заварих вкъщи толкова усмихната, че се виждаше как щастието струи от нея. Прегърна ме и прошепна в ухото ми: „Бременна съм!“ Това беше най-добрата новина, която бях получавал през целия си живот. Щях да я задуша от прегръдки и целувки. Веднага отидохме да споделим новината с родителите й, които бяха щастливи като нас. Сияна искаше да споделим новината и с майка ми, а и да се запознаят най- после.
Не ми се струваше добра идея. Любимата ми обаче настояваше и аз не можех да й откажа. На другия ден с цветя и бонбони Сияна, синът й и аз отидохме до къщата на майка ми. Тя отвори и ни изгледа сякаш щеше да повърне, но все пак ни покани да влезем. Представих й Сияна и синът й и й съобщих, че ще става баба. Мислех, че новината ще я зарадва, но майка ми само каза: „И откъде си сигурен, че е твое. Вече гледаш едно копеле, не ти ли стига“. Сияна се разплака. А аз, аз исках да я убия, но само хванах любимата си и детето й за ръце и тръгнах, този път завинаги. Беше последният път, когато видях родилата ме жена, която не мога да нарека майка.
А за нас добрите новини не спряха. Когато дойде време за първия видеозон, се оказа, че чакаме не едно, а цели три бебета. Няма по-щастлив човек на земята от мен, имам семейството, което винаги съм искал, а до мен е най-добрата съпруга и майка, сигурен съм.
Автор: Александър Алексиев
