Получих писмо. Обикновен плик. Вътре бележка от здравния ми център: „Уважаема госпожо, искаме да Ви уведомим, че нашият център е разработил специална програма за борба с рака на гърдата и понеже Вие сте навършили 45 години и сте в рисковата група, предлагаме Ви безплатен преглед.“ Стори ми се добра идея – интересувам са от здравето си. Записах час и отидох на преглед. Направиха ми изследвания. Казаха, че, ако има нещо, ще се обадят и аз се прибрах вкъщи. Първите дни мислех за прегледа, но понеже никoй не се обади, забравих за случая и ежедневието ме погълна.
Минаха около два месеца. Дойде лятото и зачаках отпуската- мечтаех си вече за морето. Един ден около обяд отидохме с мъжа ми до магазина. Точно на влизане звънна мобилният ми и останах да видя кой ме търси, а мъжът ми влезе да пазарува. Един любезен женски глас ме информира, че вече са получени изследванията ми и понеже имат някакви съмнения, утре ме чакат за втори преглед. Не знам какво е било изписано на лицето ми, но мъжът ми започна да прави знаци и да ме пита какво има. Аз също със знаци му показах, че ще го чакам навън и излязох.
Не виждах и не чувах нищо в момента. В ума ми се въртеше една страшна мисъл. Рак. Мъжът ми излезе от магазина. Опитах се да му обясня, без да го притеснявам, че на другия ден трябва да отида на втори преглед. Опитах се също да се направя сякаш не ми пука и това не е нищо особено.
Ясно беше обаче, че не успявам да го постигна. Седнахме да обядваме, но нямах никакво желание за хранене. Продължавах да си повтарям една единствена дума – рак, рак, рак… Не помня какво съм говорила, нито какво съм правила тоя ден. Не можех да се съсредоточа върху нищо. Питах се – защо аз? Защо на мен? Защо? Започнах да мисля за всичките онези неща, които бях запланувала, и не знаех дали ще мога да довърша. И друга страшна мисъл се въртеше в главата ми – ами децата? Какво ще стане с дечицата ми?!
Затворих се в банята и се наревах на воля. Мислех за утрешния ден. Мъжът ми беше много внимателен – глезеше ме, целуваше ме и ме прегръщаше. Той също се опитваше да си даде вид, че нищо не се е случило. Но ясно беше, че се притеснява за мен – през половин час нощем ме питаше как съм, как се чувствам и казваше, че всичко ще свърши добре. Не знам как се чувстват осъдените на смърт, но аз тръгнах към болницата точно като осъдена.
Отидох доста по-рано от часа, в който трябваше да се явя на преглед. И там, в чакалнята, видях няколко жени. Хвърляйки само един поглед, разбрах кой като мен чака да преглед и кой е само придружител. Тези, които чакаха да разберат „присъдата“, гледаха като подгонени животни. Никой нямаше желание да говори. Стоим и чакаме мълчаливо. Започнаха да ни викат една по една. Едва дочаках да дойде моят ред. Медицинската сестра ми обясни много внимателно какво трябва да правя. Друга любезна жена ми направи мамография и ми каза, че още сега ще ми каже резултата. Нямаше нищо – фалшива аларма, така каза. Исках да я прегърна! Благодарих й за добрите новини. Благодарих на Бог! Благодарих на живота!
Една от най добрите новини в живота ми – не бях болна! Нямаше нужда да казвам нищо на мъжа ми. Той го разбра от усмивката ми – греех от радост. Вкъщи прочетох безброй рецепти как да се предпазим от рак, за всеки случай.
Сега се опитвам да водя здравословен начин на живот заради себе си, но и заради своите близки – разбрах колко зле го изживяха и колко ги беше страх за мен.
И още нещо правя – станах кръводарител. Реших, че, докато съм здрава и мога да помогна на някой нуждаещ се с кръвта си, ще го правя.
Здрава съм и дарявам кръв.
Автор: Сребрина
