Раснах при баба и дядо и свикнах да слушам народните песни. Баба Неделя не беше певица, но знаеше много и най-различни. Имаше и книжки – песнопойки, купуваше ги отнякъде, бях намерила две-три под дюшека, където държеше пошчето със заделени пари. Всъщност тя пееше рядко и то все тъжни песни, приличаха ми на плач и аз не ги харесвах. Не го осъзнавах тогава, но сега знам, че не издържах на мъката, звучаща в гласа й. Излизах от стаята, ако можех, или започвах да се халосвам, за да я накарам да спре.
Веднъж тя ми се скара, каза ми да се вслушам в думите, да разбера колко са хубави, а не да се маймуня. Тогава й казах, че искам да пее нещо по-весело, а не тези дълги, с протяжна мелодия и разплакващи песни. Питах я не знае ли други. Знаех – каза тя, – но ги забравих. Изворът вече пресъхна. Не й повярвах, защото когато по радиото пускаха народна песен и я питах за някои думи, които не бях разбрала, тя ги повтаряше и ми обясняваше смисъла им. Не би могла да ги забрави. Попитах и майка ми – дъщеря й, която също знаеше не само народни, но и естрадни, шлагерни песни – дали и преди баба е пеела само тъжни песни. Не, спря да пее, когато нейната майка, баба ти Кера, почина. И сега ако пее, значи много й е мъчно. Като пораснеш, ще разбереш – добави тя, виждайки, че не разбирам.
След няколко години баба Неделя почина. Беше млада, само на 55, но си отиде. Дядо живя двайсет години след нея и не помисли за друга жена. А майка ми престана да пее. Чух я отново едва, когато с децата ми – на десет и на две години – бяхме отишли на гости и поостанахме повече през ваканцията. Дъщеря ми нещо се натъжи и тогава майка ми, за да я развесели, взе да й припява някаква закачлива песен с нейното име. Видях как лицето й се разведри, а дъщеря ми се усмихна. Макар и за малко, облакът се разнесе.
Но после, когато беше сама, пак пееше за самота и за майката, дето я търсиш, а нея я няма.
Сега съм на толкова години, на колкото беше баба, и знам колко е нужно да можеш да пееш, когато няма как и на кого да разкажеш цялата мъка, стаена в душата ти. Да разнищиш нишка по нишка тежкото и горчиво кълбо, свито на топка в гърлото ти. Капка по капка да го изцедиш като горчива отвара, от която, щом я преглътнеш, тъгата минава. За малко поне.
Някога ми се случваше да запея през сълзи и аз. Само за мен си, колкото да ми олекне. Ако не знаех мелодията, думите само изричах. А ако и думи не знаех, измислях сама. И се раздигаше облакът, камъкът падаше и си поемаше въздух душата.
Само че днес сякаш думите са пресъхнали. С вик е затъкнат гласа ми, а пък душата – нагъната и омачкана като дреха, пъхната в дъното на гардероба. Искам да викна и да завия на глас, и да пея без думи, и да плача. Но изворът е онемял. Откакто децата ми се поболяха.
Знам, че на тях им е още по-мъчно, отколкото на мен, и това ме гори и отнема дъха ми. Стига ми, че са живи все пак, че ги виждам и се надявам на нещо. Иска ми се те да можеха да запеят през плач, да излеят душите си, да им олекне. За малко поне. Да се чуят и техните гласове – млади и силни, каквито би трябвало да избликнат. И тогава ще знам, че водата на извора пак ще тече, а песента все още е жива и не пресъхва.
Автор: Ния
