Приятелки сме от…, не помня откога, винаги е била до мен. Лудориите заедно ги вършехме и като по-малки, и после като поотраснахме. Знаем абсолютно всичко една за друга и нямаме никакви тайни помежду си. Заедно ходехме и по гаджета, но разликата беше, че докато аз съм с един и същ вече 10 години и сме семейство, тя само ги сменя и все нещо не им харесва.
Когато забременях с първото си дете, нямаше по-голяма подкрепа за мен от тази на приятелката ми. Повечето време прекарвах в леглото, постоянно ми се повдигаше и нямах сили. Тя вършеше всичко вкъщи. Майка ми се сърдеше, че не я оставям да се грижи за мен, а все Олга – приятелката ми, търся. Истина беше. Олга знаеше прекрасно какво ми харесва, как да ме успокои, как да ми даде кураж.
Апартаментът ни беше голям и едната стая бях отделила за нея. Докато аз не можех да ставам, тя и мъжът ми ходеха да пазаруват за бебето, детската подредиха и през последния месец, когато лекарите ме оставиха в болницата, идваха всеки ден. Роди се детето живо-здраво и се прибрахме вкъщи. Олга живееше кажи-речи у дома. Много ми помагаше с бебето и с всичко.
Майка ми продължаваше да подхвърля, че приятелката ми прекарва много време вкъщи, но въобще не ми беше до нейното мърморене. Виках й: ти май от годините започна да откачаш нещо. Нали ми е майка, преглъщаше само и нищо. Месеците си минаваха, детето растеше и след около година забременях втори път. Сега вече Олга съвсем се превърна в част от семейството ми. Практически живееше у нас. Беше ми съвестно, че толкова много я ангажирам. По едно време насила я карах да излезе и да се позабавлява. Съгласяваше се само ако мъжът ми излезеше с нея. Родих и второто дете. Работата ми се увеличи. Олга беше незаменима.
Един ден съвсем неочаквано за мен Олга промени прическата си. Каза, че се е запознала с един човек и излиза с него. Странното беше, че не искаше да ми каже кой е той. Никога до този момент не бяхме имали тайни една от друга. Постоянно я подпитвах, не казваше. След около месец се оказа, че е бременна и че ще задържи бебето. Щяла да го отглежда сама. Това беше меко казано неочаквана новина. Продължаваше да не казва кой е бащата. Нейните родители щом разбраха за извънбрачната бременност и я отрязаха отвсякъде. Аз й казах, че може да живее у нас, не можех да я оставя сама. Майка ми пак се опита да говори с мен, казваше, че в един брак няма нужда от други хора и че трябва да обръщам повече внимание на мъжа си. Не я слушах.
Олга роди и дойде с бебето вкъщи. Бяхме заети покрай децата. Вършехме всичко заедно. Минаха няколко месеца. Олга имаше едни много нежни обеци, подарък от баба й, които много обичаше. Един ден ми каза, че едната й обеца липсва. Търсихме я по цялата къща, но никъде не я открихме. Приятелката ми не спираше да говори за обецата и съжаляваше, че я е загубила. След два дни сменях чаршафите в нашата спалня и като вдигнах възглавницата нещо присветна. Обецата на Олга. Изненадата беше толкова голяма, че седнах на леглото без дъх. Единствената стая, в която Олга никога не влизаше, беше спалнята ни – моята и на мъжа ми. И чаршафите винаги сменях аз, тогава как беше попаднала обецата там.
В главата ми беше хаос. Сетих се, че в деня, когато Олга каза, че е загубила обецата си, аз бях извела трите деца в парка, а тя остана с мъжа ми вкъщи, защото я болеше глава. Сега мен ме болеше. Сетих се за други, незначителни случки, на които не бях обръщала внимание, но които сега ми отваряха очите – мъжът ми и „приятелката“ ми бяха любовници. Взех обецата и отидох в кухнята, където „приятелката“ ми и мъжът ми си пиеха кафето и директно я попитах какво прави обецата й на моята спалня. Познавам Олга, познавам реакциите й и веднага видях как й се смени физиономията. Опита се да го обърне на майтап, но на мене не ми беше смешно. Тогава се разплака и каза, че не може повече да ме лъже.
С мъжа ми станали любовници още при първата ми бременност. Той бил и баща на детето й. Все едно пусна бомба. Имах чувството, че силите изтичат от тялото ми. Не можех да проумея какво се случва. Мъжът ми мълчеше и гледаше пода. Голямата ми „приятелка“ плачеше. А на мен ми се искаше да умра там, на място. Бях отвратена – как са могли да си играят така с мен. Как са могли да ме предадат по този начин. Казах им го. Казах им и други неща, които не са за пред хора. После взех децата и отидох у майкини. Там поне се наплаках на спокойствие. Майка ми не ми каза нищо, не беше от тия, дето щяха да натякват: нали ти казах.
Когато се наплаках, взех да мисля какво да направя. Бях ядосана, бях бясна. Не чаках мъжа ми да ме търси, аз му се обадих. Апартаментът, в който живеехме, беше мой. Казах му да го напусне по най-бързия начин. И да прибере със себе си пачаврата, която ми се водеше приятелка. Той се опита да ми се извинява: много ме обичал, не можел да живее без децата и т. н. Не го слушах. Имах спестени пари. Отидох с майка ми и децата на планина – там да ми се разсеят мислите. Не ми беше лесно. Опитвах се да събера силите си, мислите си.
Продадох апартамента чрез една агенция. Разведох се. Купих си къща там, високо в планината. Не исках да виждам никого. Времето ми помогна, както става винаги. Вече съм по-добре. Събирам се с нови хора. Трудно ми е да ги допусна до себе си, но полагам усилия. Силна съм. Млада съм. Научих си урока. Не ме е страх да поема живота си в ръце. И вярвам, че ме чакат нови и прекрасни преживявания. Само трябва да имам търпение.
Автор: Сребрина
