С Боян сме като братя. Израснали сме заедно от деца и сме неразделни или поне бяхме, докато той не реши да замине в чужбина и да си опита късмета. Баща му, чичо Киро, беше доста по-възрастен от майка му и приятелят ми ме помоли да ги наобикалям и да им помагам с каквото мога. Така и правех.
Бащата на Боян беше много забавен и начетен човек и макар че сега беше все по- отпаднал от болестта винаги намираше нещо интересно да поговори с мен. Моят баща беше починал млад и чичо Киро ми помагаше много да преодолея неговата липса. Когато болестта напредна, аз се грижех да го повдигна, да го изкъпя и да го изведа с инвалидния стол. Един ден, преди да ни напусне завинаги, чичо Киро ме накара да обещая, че ще се грижа за Гергана, жена му.
Когато умря, аз помогнах с каквото мога. Боян не успя да се върне и всичко вършихме Гергана и аз. Сега си дадох сметка, че към нея винаги се бях обръщал на име, може би защото беше толкова млада, но никога не я наричах леля. Имаше да се уреждат много документи – застраховки, банкови сметки, книжа. Колкото повече време прекарвах с Гергана и колкото повече я опознавах, толкова по-интересна ми ставаше. Забелязах, че след смъртта на мъжа си направо се беше стопила. Често плачеше. Не искаше да хвърли траура и облечена от горе до долу в черно изглеждаше, че съвсем се е отказала от живота.
Когато Боян се обади по скайпа, поисках помощ от него. Разказах му какво се случва с майка му и как се съсипва. Той й се накара едно хубаво, животът продължаваше дори и без баща му и тя трябваше да се вземе в ръце. Гергана обеща на сина си да остави траура и да започне да се грижи за себе си. Виждах, че й е трудно, но аз се опитвах всячески да я разсея. Успях да направя така, че да се усмихва от време на време.
Усещах как хлътвам от ден на ден. Влюбих се безумно в нея. Упреквах се сам, та тя беше майка на най-добрия ми приятел, за връзка не можеше и дума да става. Обаче чувствата ми бяха по-силни от здравия разум – сънувах я, мечтаех си за нея и страдах. Гергана усети. Казват, че жените имат шесто чувство за тези работи.
Един ден ме помоли да седна до нея. Прегърна ме през раменете. Благодари ми за цялата помощ, която й бях оказал. Погледна ме в очите и каза: „Виждам, че се влюбваш в мен. Не мога да отвърна на чувствата ти, обичах много мъжа ми и няма да бъда с друг, взела съм решение. Трябва да престанем да се виждаме и, моля те, намери си едно добро момиче и ме забрави.“ Целуна ме по челото и ме изпрати до вратата. Аз не успях да кажа и дума. Разбирах, че е права, но ми костваше много усилия да не мисля за нея. Преживявах го тежко.
Заминах при Боян, далеч от България и от жената, която толкова ме привличаше. Моят приятел не знае, че съм влюбен в майка му.
Чуди ми се, защо не искам да излизам с никоя жена, но все още не мога да забравя Гергана. Моята невъзможна любов.
Автор: Александър Алексиев
