Запознах се с Яна случайно. Един ден видях на улицата непозната жена, която мъкнеше две тежки чанти, задъхваше се и спираше на всеки 3 – 4 крачки. Изглеждаше болнава и немощна. Приближих се и попитах мога ли да й помогна. Тя прие и това беше началото на дружбата ми с нея. Живееше наблизо. Занесох чантите до къщата й и се готвех да се сбогувам, когато ме покани да вляза. Нямах бърза работа и приех поканата.
Влязох в добре поддържана стая, със старинни мебели – личеше от пръв поглед, че са скъпи и качествени. Любезната стопанка ме попита какво предпочитам – кафе, чай, а може би сок? Поисках само чаша вода. Яна донесе две чаши и сипа на двете ни минерална вода. Беше повъзвърнала силите си, но личеше, че не е съвсем добре със здравето. Започнахме разговор. Оставих я да говори – имаше нежен, мек глас и ми беше много приятно да я слушам. Виждахме се за пръв път, но имаше някакво доверие помежду ни. Яна ми заразказва живота си.
Още от малка обичала да танцува. Баща й не бил съгласен, но тя настоявала и започнала работа като балерина. Пътували много и танцът я опиянявал, но годините вървели и й се искало вече да се задоми. Имала ухажори, но никой не й се струвал достатъчно сериозен, за да се обвърже с него. Веднъж, след премиера, когато всички артисти се събрали в един от луксозните ресторанти, за да отпразнуват успеха, Яна се запознала с млад доктор. Каза, че от първия момент е почувствала силна тръпка. Докторът бил висок и строен мъж, а очите му я привличали като магнити. Той започнал да ходи да я гледа винаги, когато танцувала, а тя честичко се преструвала на болна и го посещавала в кабинета му. Постепенно започнали да се виждат всеки ден. Яна представила доктора на родителите си и получила одобрението им да се среща с младия мъж.
След един от поредните концерти, докато я изпращал до вкъщи, докторът прегърнал Яна и й предложил брак. Имало обаче едно условие – трябвало да спре да танцува. Не се замислих нито за момент- каза Яна, – толкова много го обичах, че бях готова да направя всичко, което ме помоли. Сгодили се. После вдигнали сватбата.
Заживели в тази къща, в която се намирахме сега. Яна изкарала курсове и станала медицинска сестра. Работели заедно с мъжа си, били неразделни и се научили да се разбират без думи. Когато забременяла, докторът бил най-щастливият мъж на земята – постоянно я глезел и й подарявал бижута. Бременността и раждането минали като по вода. Родил им се син. Нарекли го Никола. Детето растяло, учело се добре и мечтаело да стане лекар, като баща си. И наистина осъществил мечтата си. Отворил си кабинет. Работата го поглъщала изцяло, но Яна започнала да му подхвърля, че е време да доведе булка. Никола обаче имал желание да пътува и да опознае света. Особено го привличала Африка. Ходил няколко пъти на екскурзии и сафарита. Последния път се върнал с висока температура и треска. Нямал обяснение какво се случва с него и каква е причината за болестта му. На втория ден не можел да става от леглото. Яна, докторът и още няколко известни специалисти се грижели за Никола. Изглеждало, че се подобрява – започнал да се храни и да се разхожда по малко.
Докато без видима причина положението му рязко се влошило и младият мъж загубил битката с болестта. Това бил най-тъжният ден в живота на Яна и на доктора. Останали без единствения си син и нямали желание да живеят. Известна утеха намирали в племенника си Христо, син на брата на доктора, който бил долу-горе на годините на починалия им син и физическата им прилика била поразителна. Христо обаче нямал нищо общо като характер с Никола. Докато с Никола винаги било удоволствие да се разговаря, Христо бил избухлив, обичал нощния живот и харчел парите на баща си. Търсел лесни печалби и бил редовен играч в казиното, но там загубите му били повече от печалбите. Натрупал огромни дългове и, за да го спаси от кредиторите, баща му продал апартамента си и се преместил в къщата на Яна и доктора. А Христо напуснал града и спрял да поддържа връзка с роднините си.
Така и двамата братя останали без обичните си деца – единият син починал, а другият изчезнал от живота на баща си. Около година живели тримата заедно. После за кратко време и с малка разлика един от друг двамата братя напуснали този свят.
И оттогава съм сама – завърши тъжната си история Яна. – Възрастна и болнава живея ден за ден и чакам смъртта. Прегърнах я. Чувствах я много близка. Силна духовна връзка се установи между нас. Яна ме покани да минавам да я виждам винаги, когато имам желание. Обещах. Въпреки разликата във възрастта ни я чувствах като приятелка. Виждахме се почти всеки ден. С мен често идваше дъщеря ми, която ходеше на уроци по балет, и с Яна говореха с часове за танци. Яна й показваше снимки и й разказваше интересни епизоди от живота си като балерина.
Един ден освен Яна в къщата заварихме един мъж. Беше Христо. Върнал се да навести леля си. Не ми хареса, но нищо не казах и ги оставих да си говорят за изминалите години. На другия ден приятелката ми ми се обади по телефона и с треперещ глас ме помоли да се видим. Разтревожих се, че не е добре със здравето и веднага отидох. Яна ми отвори и на лицето й беше изписана такава тъга, че наистина се изплаших за нея. Не съм болна, каза, но тази сутрин видях, че липсват всичките бижута, които мъжът ми ми подаряваше през целия ми живот, а от Христо няма ни следа. Боли ме, че не ми поиска пари, щом са му трябвали, а е откраднал спомените ми. Не знаех какво да кажа. Прегърнах я да й дам сили. Яна не можа да преживее кражбата. Разболя се, остана на легло около месец и една нощ тихо почина в съня си. Аз и дъщеря ми се грижехме за нея до последния момент.
Беше ми тъжно – замина си един прекрасен човек. След погребението ми се обади адвокатът на Яна. Оказа се, че е оставила на мое име и на името на дъщеря ми значителна сума пари и прекрасната къща, в която беше прекарала живота си. Имаше едно условие – да отворим школа за обучение на талантливи деца, които искат да се занимават с танци, но не могат да си го позволят. Приехме с радост. Наехме учители, организирахме къщата по начин, удобен за целта, и в близките дни ще открием школата. Кръстихме я „Яна“. Всички очакваме с нетърпение да започнем да работим и да изпълним мечтата на приятелката ми.
Между другото племенникът на Яна се опита да оспори завещанието, но като разбра, че може да влезе в затвора заради кражбата на бижутата, направи единственото, което правеше от години – изчезна.
Автор: Сребрина
Снимка: БГНЕС