Наричам чужда жена мамо

Наричам чужда жена мамо

На 25 години съм, но съм виждал биологичната си майка само няколко пъти. Последната ни среща беше когато си вадих документи за самоличност, защото такива са изискванията и двамата родители трябва да присъстват в полицията.

Тя ме остави, когато бях на около пет годинки и забегна в голям град. Все чувам хората да казват, че майка не се отказва от детето си, но аз не вярвам. Моята просто си събра багажа и тръгна с някакъв непознат накъде, не мога да кажа точно. После, след години, се върна в градчето ни, живя кратко време на квартира, а после се скри в едно селце при майка си, моята баба, дето и нея не познавам. Казват, че създала ново семейство, май имала и деца.

Мен ме отгледа татко ми. Така и не се ожени повторно. Дали беше разочарован, уплашен или просто не срещна любовта си – не зная. Неговите родители, баба ми и дядо ми, бяха старички, но много добри и щедри хора. Преживяхме някак си трудните години на кризи, къде с малко храна, къде с повечко, все оцелявахме. Тате заработваше по строежите, опита дори и в чужбина да препечели, ама се върна почти без пари.

Аз бях навършил 14 години, когато започнах да се срамувам от приятелите си – дрехите ми не бяха маркови, а купени от пазара, нямах джобни за закуски в училище, за екскурзиите на класа едва успявахме да съберем пари. Беше мизерия, плачех нощем и чаках мама да се появи. Тя не дойде нито веднъж, дори не стъпи в училище, дори не ме причака след часовете да ме попита дали съм добре. А имах само шестици от горе до долу в бележника. Така исках да се гордее с мен. Толкова много я чаках. Исках да бъда обичан от мама.

И тогава, когато се бях отчаял напълно, едно лято на гости на нашите се появи някаква далечна роднина с мъжа си. Красива жена на около петдесет години. Танчето, така я наричаха вкъщи, но името и е Анастасия. Обясниха ми, че работела като преводач в някаква западна фирма, а мъжът й бил бивш военен. Имали и дете, момче, но го блъснала кола, докато карал велосипеда си, и починал. Тъжна история, но леля Таня беше толкова весел и сърдечен човек, беше трудно да се види мъката в очите й. Аз обаче видях болката й.

Леля Таня говори дълго с нашите, но не чух разговора им. След тази среща започнах да получавам колети с дрехи, идваха и пари на мое име. Следващото лято прекарах ваканцията при нея и мъжа й. И така докато завърша училище. Чувствах се мотивиран да се боря, да успея в живота. Знаех, че една жена мисли за мен и ми вярва. После кандидатствах програмиране и ме приеха. Леля Таня ми се обаждаше почти всеки ден, помагаше ми и финансово, и със съвети. Без да разбера как се случи, започнах да я наричам мамо. Тя не каза нищо, когато ме чу да се обръщам към нея така. Но се радваше.

Това е моята история. За някои е може би банална, за други тъпа дори. Но аз съм щастлив и не се чувствам сам. Не мога да разбера едно – как и защо чуждите могат да ти станат близки, все едно, че са хора от една и съща кръв. А своите да не те потърсят.
Дали ще намеря отговор на този въпрос, не зная.
Зная само едно: в живота има и благородни хора. И именно те го правят светъл и пълен с оптимизъм.
Без моята „майка“ аз нямаше да постигна мечтите си.

Автор: Петър Иванов