Майка ми беше известна певица. Баща ми работеше в рекламния бизнес. Къщата ни винаги беше пълна с хора, които се забавляваха. Аз от малък се движа в тези среди и познавам доста хора от бранша. Започнах да работя с начинаещи певци. Имах нюх и набързо се видях с доста пари. Изтеглих огромен кредит и си купих прекрасна къща в луксозен квартал в столицата и скъпа спортна кола. Животът ми беше непрестанен купон – пътувах много в търсене на нови звезди и записване на клипове.
Толкова много ме търсеха, че за сън едва открадвах по някой час. Веднъж секретарката ми прехвърли един разговор. Мъжки глас каза, че звъни от болницата – баща ми получил инфаркт. Зарязах всичко, което правех и хукнах към гаража за колата. Някой ме удари по главата.
Ударът само ме зашемети. Двама мъже ме натовариха в колата и подкараха нанякъде. Пътувахме около два часа според мен. Колата спря. Казаха ми да сляза. Вкараха ме в някаква постройка. Не са ме били, само ме накараха да се обадя на родителите ми и да кажа да приготвят 100 000 лева. Това беше първия път, когато ме отвлякоха. Явно не бяха специалисти, защото след няколко часа полицаите ме освободиха. Отървах се само със страха.
Заживях на още по-силни обороти. Жънех успехи. Пилеех пари. Организирах пaрти след парти. Отсядах в най-луксозните хотели. И тогава ме отвлякоха втори път. Нямаше телефонни обаждания. Вдигнаха ме от кревата, както спях. Тези действаха по друг начин. Пребиха ме жестоко и казаха, че ако родителите ми не платят 500 000 лева, ще ме убият. Минаха няколко мъчителни дни. Нанасяха ми ежедневни побой. Даваха ми по една чаша вода на ден и малко хляб. Чувах ги да си говорят за мен. Правеха планове да ме убият. Беше ме страх. Много. Веднъж от случаите, когато ме водеха до тоалетната, не знам как се отскубнах и побягнах. Не знам също откъде намерих сили, но бягах като луд. Бягах и се надявах някой да се появи и да е спаси. За мой късмет мина кола и хората ме заведоха в полицията. Хванаха нападателите ми, а аз се оправих физически. Страхът обаче остана. Назначих си телохранител, но пак не можех да спя нощем. Започнах да гълтам успокоителни. После свикнах с тях и ми трябваха все по-големи дози.
Станах подозрителен към всички. На един обяд в любимия ми ресторант ми се стори, че от съседната маса ме оглеждат. Станах внезапно и се втурнах към изхода. Телохранителят крещеше, че няма нищо подозрително, но аз се хвърлих в колата и подкарах като луд. Дори не го оставих да кара той. Минавах на червено и вдигах все по-голяма скорост. На един завой колата се завъртя и се обърна. Чух трясъка и после не помня нищо. Изпаднал съм в кома. Тялото ми било така натрошено от удара, че нямало особени шансове да оживея. Освен това ме сложили в гипсово корито. Две години съм бил в кома. Две години. През това време починала първо майка ми, а след това и баща ми. Банката сложила запор върху къщата. Когато излязох от комата и лекарите ми разказаха какво се е случило, мислех, че не може да става дума аз мен. А когато за пръв път след толкова време се погледнах в огледалото изпаднах в шок.
Преди катастрофата бях атлетичен млад мъж. Сега виждах един болезнено слаб човек с бяла коса, хлътнали брадясали бузи и без зъби. Бях се превърнал в старец. Психолозите положиха много усилия по мен. Лечението се проточваше, а аз отдава бях загубил всичко и бях натрупал дългове – не можеха повече да се занимават с мен. Когато ми казаха, че ще ме изписват от болницата, плаках. Нямах къде да отида. Не знаех какво да правя с живота си. Седнах на една пейка. Видът ми явно предизвикваше състрадание, защото някои хора ми подхвърляха монети. Един полицай застана пред мен и с пренебрежителен глас ми каза, че мрази просяците и не иска да ме вижда в парка. Не усетих как станах от пейката и му забих един юмрук. За секунди се събраха пет полицейски коли. Сложиха ми белезници и ме отведоха в ареста. Там имаше още десетина човека. В един от тях познах един от похитителите, които ми нанасяха побой при второто отвличане. Видът ми беше неузнаваем и той не ме позна, но ме обзе такъв страх, че не можех да помръдна. Изкарах нощта рамо до рамо с човека, който беше превърнал живота ми в ад. Не ме изпратиха в затвора. Съдията каза, че трябва да лекувам психиката си.
Отидох в психиатрията. Казват, че лошият късмет не е вечен.
И аз чакам. Чакам да свърши.
Времето върви. Животът върви. А аз чакам…
Автор: Александър Алексиев
