Вали, любимото ми време. Отпусната на дивана в хола и със слушалките на ушите сенаслаждавам на музиката на Алън Парсънс, обожавам го. Пълно блаженство. Отнасям се в студентските си години, когато за пръв път чух тази невероятна музика. Леко притварям очи и придремвам.
Изведнъж дори през слушалките чувам виковете на съседите от втория етаж. Напоследък са нетърпими, крещят по всяко време. Усилвам музиката, но нищо не помага, тряскат се врати и аз мисля за поредния скандал, който се вихри. Дотук със спокойния следобед. Ах, този мъжага от втория етаж, дето нищо мъжко няма в него, какво ли е забъркал пак.
Комшийката Тереза ходи в далечен град да работи и си го доведе оттам преди години. От хората зная, че човек придобива представа за тамошните кавалери и си ги представя красиви, мъжествени, богати и държащи на думата си. Този беше пълна противоположност. Никога не сме го виждали да работи. Влачи се с един червен анцуг из квартала. Ходи от кръчма в кръчма, пие вино и раздава компетентно мнение, на всяка манджа мерудия. Рядко плаща. Обикновено казва на бармана: „Пиши“, а после Тереза ходи да му плаща сметките.
Тя сега е на около 40 години, но изглежда като старица. Един сив панталон и една тениска е дежурната й униформа. Косата й навремето беше много красива, гъста и с приятен рус цвят, а сега е сива и одърпана, затова в квартала и викат Сивия дух. Тя ходи да чисти на хората и така изкарва пари, с които после да оправя дълговете на мъжа си. Рядко разговаря с хората. Казва, че единствената й радост е дъщеря й, но това беше докато беше малка. Като порасна се напълни с пиърсинги и татуировки, така че скандалите между нея и баща й не спират.
Мъжът й пък съвсем се алкохолизира. Ние, съседите, се опитвахме да помогнем, но не приемат нито помощ, нито съвет. Вдигнали сме ръце. Това си мислех ядосана, че още един чудесен следобед отива по дяволите.
На вратата ми някой зазвъня като на пожар. Отидох да видя кой има толкова зор. Бяха дъщерята на този и Тереза. Помогни ми, прошепна Тереза и се строполи пред вратата. Беше обляна в кръв. Ужасно се изплаших. Хванах я за ръцете, издърпах я вътре вкъщи и затворих вратата. Изтичах за хавлии и кислородна вода. Разгледах раните й. Повечето от тях бяха повърхностни по ръцете. По-сериозна беше на крака, оттам течеше много кръв. Направих стегната превръзка. Обадих се в полицията и на „Спешна помощ“. Виковете от втория етаж бяха спрели. Зачаках дъщерята на съседите да дойде на себе си, за да разбера какво се беше случило, когато някой зазвъня на звънеца ми и заблъска по вратата. Погледнах през шпионката – мъжът размахваше един окървавен нож и крещеше, че всичките ще ни изколи. Страх ме беше вратата да не поддаде. Пак се обадих в полицията, увериха ме, че вече са на входа. Наистина след малко се качиха и го арестуваха. След тях пристигна линейката и откараха ранената Тереза и дъщеря й в болницата.
Никой от нас не знаеше какво се е случило. Разбрахме го по-късно, когато двете жени се възстановиха и можеха да говорят. Мъжът поискал пари на жена си, но тя отказала и тогава той хванал ножа. Тереза най-накрая разбра, че има нужда от помощ. Не се наложи обаче да предприема каквото и да било. На един от задържаните в ареста не му харесало, че той крещял и не го оставял да спи. Имал скрито ножче и с него му прерязал гърлото. Умрял на място.
На всички ни костваше много усилия да си върнем отново спокойствието.
Тереза и дъщеря й се възстановиха бързо. Дъщерята изхвърли пиърсингите, а Тереза подстрига и боядиса косата си. И двете обновиха гардеробите си. Започнаха да живеят наново. Последния път, когато ги видях, отиваха на среща с група жени, жертва на домашно насилие, където всяка споделяше преживяното и всички се подкрепяха една друга. Никой вече не си спомня за мъжа с червения анцуг.
Автор: Сребрина
