Mъжкарят, или къде мъжът ми скри парите – част 1

Mъжкарят, или къде мъжът ми скри парите - част 1Ооох, започвам с ооох, че не зная с какво друго. Какъв живот живях, а какъв живея сега, думи нямам. Но да разказвам подред.

От едно малко селце съм. Ниска, набита, такива сме повечето от рода ми. И като млада не бях голяма хубавица, но нашите имотни и успях да се оженя навреме. Идваше един другоселец яйца да изкупува. Все едно магаре яздеше. Аз отначало бягах от него, че много космат и не го харесвах, но после свикнах с вида му, а и ме караше да се смея. Викаше ми: не се страхувай от мене, където има косми, има радост. Задяваше ме, подаръчета ми правеше, аз нищо. Наборките ми една по една се зажениха. Аз се чудех ще дойде ли и моят ред, ама избор много нямаше. Почнах с по- сериозно око да гледам яйчаря. Не щеш ли виждам го, че много се заседява у комшийката, парясницата, и се чува тя да се смее, смее. И тогава си казах: аз на тая няма да й се дам и ще се оженя за Страхил.

Причаках го на края на селото уж случайно. Той мина с магарето, натоварено с яйцата, и се спря да ми приказва – харесвал ме, не знам какво си. Опита се да ме целуне, ама дърпам се аз. Магарето, и то се дърпа, ще изпочупим яйцата. Като ме харесваш, викам, искай ме от баща ми, не ме натискай по пътя. И тръгнах. И наистина до седмицата дойде вкъщи с майка си, говориха с нашите и в неделята обявихме годежа. После и сватба вдигнахме и всичко мина от добре по-добре. Бая пари събрахме на сватбата. От дядо ми и баба ми къща ми беше останала на центъра на селото и там заживяхме.

По него време започнаха линията да строят покрай село, много работници имаше и търсеха все да купят нещо за ядене по къщите. Викам на Страхил: виж к\’во, да зарязваш тез яйца и да вземем да отворим гостилница, че къщата на хубаво място и хората ще идват тука да ядат. Съгласи се.

Няколко маси сложихме, столове подредихме и отворихме. Аз готвех, той сервираше. Боб, леща, зеле готвех, картофи пържех, а на скарата месо се печеше, наденици. Салати големи правех – хората да са доволни. Пълнеше се гостилницата. Добри пари вадехме. Страхил се занимаваше с парите: аз съм мъжът, викаше, мъжкарят, и парите аз ще разпределям, че почнат ли много хора да бутат и се губи сметката.

Наистина добре управляваше парите ни. През годините лозя купихме и вино сами си правехме. Животни за месо също ние си гледахме. Още две къщи съседски купихме и ако някой търсеше къде да преспи оставаше там. И в града апартамент взехме. Две дъщери ни се родиха с малка разлика една от друга и, кажи-речи, сами се гледаха, ние имахме много работа и за децата време не оставаше. После и те започнаха да помагат в гостилницата, но само като бяха свободни, че държах да учат. Голямата завърши за адвокатка и таман се радвахме всички, дойде лошото.

Страхил го заболя кръста и лекарите казаха, че без операция няма да мине. Той не искаше, но толкова го болеше, че нямаше накъде и го приеха в болницата. Преди да влезе в операционната само ми каза: като изляза вече няма да работим, пари съм скрил на едно място, спокойни старини ще караме. Питах го къде ги е скрил, не каза. Вкараха го в операционната. Бяха казали, че операцията ще трае около половин час. Минаха 3, после 4 часа… Изкараха го по едно време бял като платно, главата му обърната на една страна, очите му гледат, ама нищо не виждат. Не реагираше като му говорим.

Още тогава разбрах, че нещо не е наред, но ме увериха, че добре била минала операцията. Ще се оправел, казаха. Обаче не се оправяше – нито говореше, нито ни познаваше, нищо. Почнах да питам лекари и сестри какво става, никой нищо не казва. Една сестра от нашето село работеше там. Не беше присъствала на операцията, но ми каза тайно какво станало. Каза, че още оперирали, когато Страхил се събудил от упойката и анестезиологът му сложил друга, и нямало да се оправи мъжът ми, но никой нямало да свидетелства против лекаря, че да зная и да не си харча парите за дела. Казах на дъщеря си, адвокатката, но и тя каза, че щом никой не свидетелства против доктора, нищо не може да се направи.

Прибрах Страхил вкъщи. Готвехме се да живеем царски, а сега трябваше да гледам един абсолютно зависим човек, памперси да сменям, да го храня и всичко да правя. Голямата дъщеря замина за Лондон да изкарва уж много пари. Малката заряза училището и тя хукна подир кака си. Останах със Страхил да му прислужвам. Питам го всеки ден парите къде са, ама няма отговор. Взех си една жена да ми помага в къщи, поне памперсите му да сменя, че вече и аз не мога. Лошото е, че не мога да работя и трябваше да продам някои имоти.

Лятото дъщерите ми се върнаха. Голямата ми води един албанец, Кети се казвал. Щяла да се жени. В Лондон отиде, албанец доведе. Приказвам й да не бърза със сватбата, не ме чува. Хванаха се със сестра си и Кети, извикаха мъжа на моята помощничка и отидоха уж да подредят добре гостилницата и постройките за животните. После ми казаха, че го накарали дървата да пререди и кюмюра да преместел на друго място. Какво е пререждал не зная, но на другия ден помощничката ми не дойде на работа. Изведнъж с мъжа й си купиха къща и отвориха магазин. Хората говорят, че пари много намерил и една торбичка със злато. Аз слушам и ще ми се пръсне главата от мислене, ама какво мога да направя.

Дъщеря ми все пак се ожени за албанеца, другата при нея живее в Лондон и нито работи, нито учи, а аз болния им баща гледам. Чудя се защо стана така – което сме събирали цял живот, сега други да го харчат. А Страхил мълчи и дума не продумва…
Автор: Сребрина