Закъснявах за обяд и бързах нагоре по стълбите към столовата. Сигурно вече бяха раздали храната, си мислех, а аз не бях в стаята, когато са викали. Бях отишла до аптеката за едно лекарство на дъщеря ми, но го нямаше и се наложи да го потърся на други места.
Забавих се много, а на всичко отгоре и асансьорът бе спрял на третия етаж и не слизаше. Болните там бяха доста възрастни, някои с деменция и понякога не затваряха плътно вратата. Изкачих последните стъпала на един дъх, засилена, едва не се блъснах в остъкления портал на столовата.
Напразно съм бързала, се оказа… По някаква причина обядът също бе закъснял и болните бяха насядали в очакване сестрите да го докарат. С тежка въздишка се тръшнах на близкия стол – краката едва ме държаха. „Недей „ох”, недей… Тука ще ни оправят, ще сме като нови…” – подхвърли жената отсреща.
В първия миг си помислих: „Ти пък какво ли знаеш за мен и живота ми, та се намесваш…” Къде на шега, къде – не, но тя се усмихваше топло. Нещо в лицето й ме привлече и аз се усетих, че се усмихвам в отговор. Не беше от нашето отделение, не бях я виждала на етажа. Имаше почти бяла коса, дълга до раменете и прибрана зад ушите. Носеше очила, с които ми заприлича на някоя от онези баби от приказките. „Като те гледам, и ти като мойта голямата дъщеря… Одялкана, нищо не ти тежи, тичаш нагоре, надолу…” – засмях се.
Де да знае жената какъв огън ми гори под краката. То тука на всички ни огън гори, ама на някои не затихва. „Колко е голяма дъщеря ти?” – попитах повече от учтивост. Така и така ще се чака, поне да се разговоря с някого. „Те са две, по-големи от тебе са, като те гледам… Едната петдесет и трета, а другата петдесет и осма година. Тази, малката, е с три висши… Ама да питаш какво работи – библиотекар. Не по специалността си. И от тревогите напълня! Три пъти колкото тебе е станала, едва ходи.” „Заради работата ли?” „Не, заради внучката… Много се напатихме с нея. Трийсет години вече. Аз при тях живея сега, да им помагам, че зетят е в Испания втора година. Гледаш я – нищо й няма, млада, здрава жена, хубава, умна. Но като дойде, като я хване нервата… Страшно е, казвам ти! Вика, крещи, удря… Каквото хване – хвърля, троши, къса. Обижда всички, които са около нея, как ли не ни е наричала… После, като й мине, плаче, извинява се, моли се да й простим! „И това от рождение ли?” – питам съчувствено. Тя клати глава. „Не, след имунизации стана. Мозъчна инфекция някаква. Разбра се после, сбъркано било нещо, не била чиста ваксината, веднага ги спряха, но… Децата ни, които минаха, ги увредиха…” Слушах я ужасена. Колко пъти и аз съм се питала дали болестта на дъщеря ми не е свързана с тези ваксини. Какви ли не ужасни неща съм изчела за тях и за страничните им ефекти или последствия. Наскоро една майка ми беше разказвала нещо подобно, но случаят беше с момче, вече мъж, на трийсетина години, което останало на инвалидна количка след една такава имунизация. „Е, за тези деца ми е жал! Щото ние живяхме, каквото живяхме, и да сме болни, то е в реда на нещата, животът така се е наредил. Но за тях – няма лечение, ей така си отива животът им, изгорен.”
Исках сега аз да я утеша, нещо окуражително да й кажа, ала какво? Като за гърлото ме е стиснала същата мъка, дето не мога, а и не смея да я изкажа. Поклатих глава – толкова мъка има наистина в този свят, Боже! А тя, сякаш четеше зад челото ми, продължи: „Какво ли няма в този живот, какво ли не съм преживяла. И хубаво, и лошо. И страшно. И от войната опитах – бомбардировките, и от комунизма, сега от демокрацията… Какво, не ти ли се вярва! – гледах я смаяно, нямаше вид да е чак толкова стара. – Другия месец , ако е писано, ще навърша осемдесет и пет…” „Наистина ли…”„Аз и на другите казвам – нямало кой да влезе при Господ, че да се спре…” „Кое да се спре ?” – неразбиращо я погледнах. „ Мòливът му – тя натърти на „о” и се засмя. – Аз така си го мисля: щом човек се роди, Господ хваща мòлива и почва да слага точки. Точки, точки, точки. И всяка точка – година живот. Ако през това време някой влезе при него и го прекъсне или заговори, той спира и пуща мòлива . И – толкоз. Колкото точки е сложил с мòлива, толкова е животът на този човек. Та затова, викам си, още съм тука, като е почнал с точките ми, нямало кой да го спре.“
Гледах я и се усмихвах – каква философия имаше тази жена. И не само това – имаше нещо в нея, с което ме стопляше ей така, отдалеч, както седеше на отсрещната страна и ми говореше тихо и кротко. Ако имаше как, щях да я прегърна. Струваше ми се, че я познавам отдавна, от детството още, от някога-някога, когато всичко в света ми е изглеждало весело и достижимо.
Хората в столовата наставаха – обядът беше донесен. Наредихме се на опашката и жената застана до мен. Направих й място – да мине напред, но тя ми отказа. „А в моя край не му казват „мòлив”, а „молиу” – продължи да говори тя и ми намигна незнайно защо. Това ми се стори познато, сякаш в главата ми прозвуча мелодичната реч от селото на майка ми. „И кой е твоят край? Мислех, че си от столицата…” „Не, живея тук, но съм от Североизтока” – засмя се тя. „Стига бе! – възкликнах така, че няколко души се обърнаха. – От коя част? И аз съм от там.” – казах името на града ни. Тя се засмя: „Гледай ти! Е, аз пък съм от едно село до вас.” – тя каза кое.
Бях като зашеметена. Очите ми се напълниха със сълзи. Не може да бъде. Тук, в този огромен, милионен град да срещнеш земляк, който нищо чудно да ти излезе роднина… Колко е малък светът! „Само не казвай, че си от капанците.” „Чиста капанка съм. Дядо ми е родом от …” – и тя каза селото на майка ми. – А пък баба ми от съседното.” И заразказва, че дядо й е бил голям търговец навремето, замогнал се и се преселил в столицата още преди войната (Втората световна), купил имот, построил къща, която, между другото, оцеляла и след бомбардировките, и доскоро тя и съпругът й живеели там, но той се поминал, а тя решила да помага на дъщеря си…
Аз не знам дали Господ държи мòлива в ръката си и отмерва живота ни в точки. Няма как да науча и колко остри завои и спадове има да преодоляваме аз и децата ми по-нататък. Но си мисля, понякога, тайничко: ако моята баба бе жива, сигурна съм, щеше да е като нея. Не се срещнахме повече с тази жена, не научих дори името й, макар че я търсих. Но в оня ден, в който я видях, имах толкова силна нужда от близък човек, че никак не се чудя вече защо Господ я прати при мен. Убедена съм – няма нищо случайно в живота.
„И, знаеш ли, аз имам правнучка, на две годинки е, но не е при мен, в Норвегия е. Там се роди. Но ме познава. Идваха си през лятото. Сега си я виждам по… как беше, скайп… Гледа ме от там и ми протяга ръчички: ”Иля, иля…” – каза ми тя, малко преди да се разделим. Още виждам усмивката й, пълна с обич, тъга, топлина. И с надежда, че пак ще се видят – преди последната точка.
Автор: Ния
