Отраснал съм по домове за сираци. Не познавам нито майка си, нито баща си. Имам много смътен спомен за жена, която ме прегръща, но не знам случило ли се е наистина, или е само мечта. Детството ми премина в постоянна борба за оцеляване – в домовете е така: или биеш, или те бият. Учителите – и те бяха тъпанари, и все се правеха на мъже, рядко се случваше някой свестен, дето наистина искаше да ни направи хора и да ни научи.
Един от тъпанарите ме питаше:
– Илия, къде е майка ти?
И аз трябваше да отговарям:
– В затвора, копае парички.
Като по-малък не обръщах внимание, но като попораснах и започнах да разбирам, не исках да отговарям на тоя въпрос. Тогава ме биеха докато отговоря. После, като ме местеха от дом на дом, се сбивах още първия ден и след това не ме закачаха. По едно време се сприятелих с едно момче – Николай.
Двамата се пазехме един друг и по-лесно живеехме. Един ден обаче Николай го издебнали и го пребили. Учителят ме беше пратил на друго място и като разбрах какво се е случило, беше вече много късно. Лекуваха Николай няколко месеца в болницата, а като се върна, беше много променен – при побоя му бяха счупили носа и беше зараснал накриво. Но имаше и по-лошо – Николай вече се плашеше от всичко, а когато се нервираше, от тялото му започваше да се носи неприятна миризма. Къпеше се често, но банята не можеше да отстрани тая миризма. Лекарите го изследваха, но не откриваха причината за заболяването му. После го изпратиха в санаториум и пътищата ни се разделиха.
Други приятели не съм имал – и без това е загуба на време. Тъкмо се привържеш и хоп – става нещо и се разделяте. Едва избутах последната година и като взех дипломата (не знам как ми я дадоха), пъхнах колкото дрехи имах в една чанта и тръгнах на път…
Една мечта имах – морето исках да видя. И поех натам пеша. Носех и малко храна, но я изядох още първия ден. През нощта спах в една гора. Събудих се мокър от росата и ми беше толкова студено, че треперех. И колко бях гладен само?
Наблизо се виждаше село. Стигнах дотам и видях някаква бабичка да си копае в градината. Помолих я да ми донесе нещо за ядене. Казах, че ако иска ще й помогна в градината. Случи се добра жена. Нахрани ме като цар, а като разбра, че нямам родители, изнесе ми храна за из път, един пуловер и 10 лева. Исках да й целуна рака, но не ми даде. Заведе ме до стопанството и там говори с бригадира да ме закара с трактора до близкия град. Тракторът така и така щеше да ходи и бригадирът нямаше нищо против да ме вземе. В града ме натовариха на един камион и с него пътувах почти до морето. Оставаха ми само около 20 километра, извървях ги пеша.
Мирисът на море ме заплени. А самото то напълно ме очарова. Гледах го с часове. Лежах на пясъка и мечтаех. Не усетих как се свечери. Лятото още не беше настъпило и вечер ставаше студено. Трябваше да потърся място за спане, а и изведнъж усетих зверски глад. Намерих една къща, която изглеждаше празна, разбих вратата и влязох. В хладилника имаше храна – значи хората нямаше да отсъстват дълго.
Ядох каквото намерих. Спах на дивана. Будех се често през нощта и пак заспивах. На сутринта се измъкнах по тъмно. Реших да изкарам някой лев и цял ден носих куфари на гарата. Вечерта с парите си купих баничка, пиене и парче торта – за пръв път можех да си избера нещо за ядене, а не каквото ми наготвят в дома. Изядох всичко. Спах в същата къща. После близо месец носех куфари през деня, а през нощта спях, където намеря. Започнах работа като чистач. Излизам да мета улиците още по тъмно. Хвалят ме, че съм бил много работен, но аз излизам, защото сутрин се намират неща – туристите губят толкова много вещи. Наех си стая в апартамент с други хора, но там ходя само да спя. Цялото си свободно време прекарвам на плажа. Гледам да не се бия с никого, макар че понякога трябва да раздам по някой тупаник.
В последно време в главата ми се върти мисълта да потърся родителите си и да разбера защо са ме изоставили. Сега събирам пари, защото знам, че ще струва скъпо. Все пак имам надежда, че може да открия майка ми или баща ми.
И при оная бабичка искам да отида и да й благодаря, че се отнесе човешки с мене, един букет искам да й купя или нещо друго.
А междувременно ходя до морето и си мечтая…
Автор: Александър Алексиев
