Мария Калангерова: Спортът е приказка, искам децата да изживеят вълшебството й.
Това твърди треньорката по художествена гимнастика, избрана за „Мис съдия” на международния турнир „Царица Маргарита”
Казват, че дамите от художествената гимнастика са като президентите – и при тях няма бивши. Докоснеш ли се веднъж до този спорт, той се слива с теб и остава за цял живот. Както и да се развие съдбата ти. Това може би си има обяснение: Най-красивият, грациозен и женствен спорт е невероятно изживяване и магия – не само за момичето, което е на килима, не само за треньорката, която взискателно го наблюдава от ъгъла, докато играе, не само за родителя, който тръпне – в залата или пред телевизионния екран, но и за цялата публика. Знаем го от личен опит – златните български момичета в художествената гимнастика са ни радвали, радват ни и ще продължават да го правят.
За гимнастиката и за живота й извън залата разговаряме с
Мария Калангерова – Кирязова. Тя е свързана с гимнастиката още като ученичка в първи клас, през годините печели титли и медали, играе и за националния отбор. Сериозна травма я вади от активния спорт, но това не е пречка да продължи работата си като треньор в „Черноморец” (Бс), където е и до днес. Омъжена е за Георги Кирязов, има 9-годишен син. Мария бе в съдийския апарат на международния турнир „Царица Маргарита” във Варна в началото на септември. Журналистите, които отразяват турнира, я посочиха единодушно за „Мис съдия”. Дебат по вота нямаше, тъй като Мария впечатлява от пръв поглед с перфектна визия. Умее да пленява бързо събеседниците си с непринуденост и слънчева усмивка, която не слиза от лицето й. Не поставя бариери в разговора, затова и беседваме естествено, все едно се познаваме от години.
– Мария, ако ти трябва да се представиш в една визитка, какво би казала за себе си?
– Накратко: животът ми е една гимнастика. От 7-годишна съм в залата, вече 25 години, в които всичко, което се случва по един или друг начин, е свързано с художествената гимнастика.
– Къде се чувстваш по-комфортно? Като състезателка – когато играеше, като съдия или като треньор?
– Не мога точно да го формулирам. Всяко от трите неща е различно. Когато бях състезателка, знаех, че всичко е в моите ръце и само аз мога да си помогна или да си навредя. Тогава съм разчитала само и единствено на себе си. На квадрат, както се казва. Сега – вече като треньор, колкото и да си всеотдаен, колкото и добре и правилно да учиш децата, в един момент нещата остават в техни ръце изцяло и очакваш какво те ще направят на килима. Може би ми е по-неспокойно сега…
– Когато беше състезател, имаше ли нещо, което те дразни у треньорите и което сега, като треньор, опитваш да избегнеш?
– Имало е такива моменти. Досега обаче аз все още не съм открила състезателка, която да прилича на моя характер, да се доближава до мен. В днешно време децата са по-различни, нуждите им се задоволяват по-бързо, не са свикнали да се напрягат, за да постигат резултат, а в спорта това е много важно. Трябва да си страшно силен, упорит, отдаден и стремителен, за да се случат нещата.
– Кое е първото нещо, което казваш на децата, когато влязат в залата?
– Казвам йм, че нашият спорт е една приказка и те трябва да я изживеят. Трябва да си представят, че са приказни герои. Трябва да усетят вълшебството на нашия спорт, за да има полза от това, което правят. Казвам йм, че трябва да живеят в приказка, на която те да си харесат сюжета.
– С какви очи те гледат децата в залата? Какво четеш в погледите йм?
– Разчитам в очите им, че те са страшно зависими от мен. Когато съм на съдийската маса, сякаш йм е по-лесно, защото ме виждат и знаят, че ги гледам. Когато съм треньор и трябва да стоя зад гърба им, усещам, че ме търсят. Търсят да ме зърнат, да видят моето изражение, по него да познаят дали съм доволна и да играят по-спокойно. Ако ме видят с по-намръщена физиономия, знаят, че не съм доволна, тогава започват да се притесняват още повече. Затова и аз много внимавам за поведението си. Като цяло мисля, че децата ме харесват. Може да звучи нескромно, но те ме търсят и търсят контакта с мен. Вярвам, че когато съм треньор, децата трябва да ме харесват. Не само като характер и отношение, но и като външност.
– Е, в това отношение ти нямаш проблеми – изглеждаш страхотно…
– Старая се наистина да поддържам външния си вид. Ходя редовно на фитнес, за да съм в добра форма.
– Много наши специалистки в художествената гимнастика работят извън България. Не те ли е изкушавала мисълта да се реализираш зад граница?
– Честно казано, не. Ходила съм зад граница, разбира се, и продължавам да ходя, но за кратко – за седмица или две. Отивам с нещо да помогна на мои колежки. Но никога не съм си представяла, че искам и мога да работя трайно навън. Предлагали са ми и апетитни оферти, естествено, но не съм приемала. Най-вече защото българските деца са различни.
– Имат ли място мъжете треньори във вашия чисто женски спорт? У нас имаме такива примери…
– В Япония например нашият спорт се развива и при мъжете, доста отдавна. Според мен обаче има спортове, които са типични за мъже и типични за жени. Смятам, че за да си успешен треньор в нашия спорт, трябва да си минал през състезателния килим. А в нашите условия, мъжете нямат тази възможност. Да, може да имат подход, да имат виждания. Не съм сексистка, но както не мога да възприема жени да вдигат щанги, така и не възприемам мъже в художествената гимнастика.
– Ако повдигнем леко завесата към теб извън гимнастиката, какъв човек е Мария Калангерова?
– Най-обикновена Мария. Със семейство, с 9-годишен син. Най-обикновен човек.
– Синът ти спортува, доколкото разбрах?
– Да занимава се с карате. Тренировките му са доста тежички, но ми допада възпитателния елемент, който му дават. Опитвам се да внедря на сина си спортен характер, защото децата в днешно време имат нужда от това.
– В предварителния ни разговор ти спомена, че обичаш да си хапваш, но виждам, че това не ти личи. Добър кулинар ли си? Кой готви у вас?
– Само аз. Само аз и майка ми, всъщност.
– Не пускаш друг в кухнята?
– Ами те нямат и желание много.
– Въртиш ли специалитети?
– Не, по-скоро съм стандартен кулинар. Традиционалист съм, най-вече харесвам българските гозби.
– Българинът е свикнал много да се оплаква от живота си. Ти правиш ли го?
– Не се оплаквам. Просто вървя напред.
– Оптимист ли си? Можем ли да се оправим?
– Ами то от нас си зависи това. А и аз си харесвам моя живот. Ако всички са като мен, ще сме доста добре.
– Мечтаеш ли?
– Не, по-скоро съм реалист. Ако заживея в някакви розови облаци, много лошо се приземявам в един момент, затова предпочитам дори да съм малко по-черногледа. По-скоро съм настроена да очаквам буря, а ако изгрее слънце – още по-добре.
– Ти си човек, който работи с най-крехкия материал – човешкия. Какво те дразни у хората? Какво не приемаш? Питам по-скоро за големите хора, не за децата…
– Най-много мразя лъжите и лицемерието. А нашият спорт е доста лицемерен, за жалост. Не обичам хора, които играят нечестна игра.
– В какво вярваш?
– В себе си и моите възможности. Има някаква сила, която действа около нас и от нас зависи как ще я задвижим тази сила.
– Какво искаш да кажеш на родителите, които тепърва ще доведат децата си в залата при теб?
– Да не бъдат на всяка цена и с всички сили и средства максималисти. Да обичат децата си и да ги подкрепят. В нашия спорт, а може би в спорта въобще, е много важна връзката треньор – родител – дете. Ако родителят вземе страна в даден спор, без да се допита до треньора, е много болезнено. Защото треньорът, сега говоря лично за себе си, никога не иска да навреди по някакъв начин на някое дете. Много тежко бих го преживяла, ако дойде един родител и ми каже: Ти как можа да постъпиш така с моето дете. Призовавам родителите да бъдат търпеливи и да подкрепят децата, както и да се вслушват в думите на треньора. Защото треньорите искат най-доброто за техните деца.
– Какво очакваш от световното по художествена гимнастика в столицата?
– Очаквам много сериозна битка, тъй като това е първата квалификация за олимпиадата. Очаквам нашите момичета да имат ден. Те са готови. Това е може би най-добрият ни отбор от години насам. Треньорката им е страхотна, помощничката също. Искрено се надявам у нас и стените да йм помогнат. Нашият отбор е най-добрият!
