Беше ни съседка. Обикновена, селска жена, с повехнало лице и вечно тъжни очи, с груби ръце, свикнали да работят земята. Все нещо шеташе вкъщи, нещо приготвяше, нещо шиеше или плетеше.
Понякога идваше у дома на гости, но седеше някак на тръни. Казваше, че предпочита ние с майка ми да ходим у тях, че ако се върне случайно мъжът й да си е там. Аз не го харесвах. Не външно – беше красив мъж, едър и строен, но характерът му беше отвратителен. Имаше жена си за своя робиня. Вкъщи не похващаше нищо. Все тя – в градината, в къщата – навсякъде тя.
С чуждите жени той се отнасяше като съвършен кавалер – комплимент да направи, палтото да ти държи или стола, докато сядаш, и все усмихнат и забавен. Но това е с чуждите жени. На леля Райна се навикваше, недоволен беше винаги, а започнеше ли за нещо да мрънка, нямаше спиране. А тя навеждаше глава и думичка не обелваше. Ставаше ми обидно заради нея. Тя казваше, че заради децата го търпяла, но те бяха пораснали отдавна и живееха далеч, като че ли бяха избягали от тираничния си баща. Понякога леля Райна канеше у тях непознати жени и им прислужваше, както и на мъжа си, по цяла нощ. Чуваше се как той и непознатата жена се смеят, а понякога ги виждахме да танцуват. Леля Райна гледаше отстрани. След такива вечери очите й бяха зачервени, но казваше, че било защото нещо й влязло в окото.
Много съм се чудила на тези непознати гостенки, но веднъж чух случайно как леля Райна споделяше на майка ми, че това били любовници на мъжа й. Бях втрещена. Любовници! Но това, което каза после, звучеше още по-невероятно – канела ги у тях, защото така мъжът й бил пред очите й, иначе не знаела къде ходи. Чудех се дали съм чула правилно.
Леля Райна май не беше съвсем с акъла си. Когато с майка останахме сами, попитах я какво мисли. Майка ми помълча и после ми обясни, че жени различни има на тоя свят и че всяка сама преценява как да изживее живота си, че някои от малки били научени на подчинение и не познавали друг начин на живот. Попитах: не можем ли да помогнем на леля Райна. Можем, каза майка ми, но тя не е искала нашата помощ, според нея живее добре, защото мъжът й не иска развод. И запомни, можеш да помогнеш само на този, който иска помощта ти.
Наскоро след този случай се преместихме в нова къща. Сега виждаме много рядко леля Райна. Тя казва, че чака мъжът й да се разболее и да й падне в ръчичките, тогава щял да види. От този разговор минаха 10 години. Леля Райна още чака. А аз се чудя това любов ли е и нямам отговор.
Автор: Сребрина