Обожавам да ходя на средновековния пазар. С нетърпение очаквам всяка година датата, когато започва. И през цялото време докато трае аз съм там – разглеждам, правя снимки, купувам. Продавачите са облечени в дрехи, които са се носели в минали времена.
Продуктите, които продават, са натурални и придобити по традиционен начин. Занаятчии изработват накити, обувки, дрехи и вещи от всякакъв тип пред очите на посетителите. За децата има люлки, дървени кончета и други животинки, които се задвижват ръчно. Но детският магарешки влак се харесва най- много – пет магаренца, вързани едно след друго, и на всяко качено по едно усмихнато дете обикалят пазара. За по-големите има стрелба с лък и най-различни ателиета, където могат сами да изработят различни предмети.
Тази година пазарът беше по-пъстър от всякога. Най-интересен, без съмнение, беше ковачът – млад мъж, облечен в кожен панталон, късо елече от кожа с множество каишки, преплетени по интересен начин по мускулестите му ръце. Покрай него се тълпяха най-много хора. От училището, в което работех, бях натоварена със задачата да водя учениците по класове и да наблюдаваме занаятчиите.
Гледахме ковача с часове как раздухва огъня с духало, как кове нагорещения метал и как после го потапя в студена вода. Така се запознах с Калин ковача. Освен красив беше и много приказлив и забавляваше децата, позволяваше им да се помъчат да вдигнат тежкия чук и, след като нито едно дете не успяваше, той го подхващаше с лекота и започваше да бие по метала без умора.
На третия ден вече може да се каже, че бяхме приятели и Калин ме покани да пийнем по нещо след работа. Съгласих се. В уречения час отидох до бара, но не го виждах никъде. Изненадах се много, когато пред мен застана млад мъж в дънки и тениска – Калин. До този момент го бях виждала само в средновековните дрехи. Казах му колко ме е изненадал. Той само се усмихна. Вечерта мина неусетно. Пихме джин с тоник – оказа се любимо питие и на двама ни. Калин ме гледаше с красивите си зелени очи, говореше ми, смеехме се.
Излязохме от бара и там, насред средновековния пазар Калин ме целуна. Топла, страстна, разтапяща целувка. После ме поведе за ръка. Не питах накъде. Стигнахме до мястото, където занаятчиите и продавачите бяха разпънали палатките си. Влязохме в една от тях. Вътре имаше надуваем дюшек, покрит със завивки. На него Калин ковачът ме люби цяла нощ. Този силен, мускулест мъж, който правеше от метала каквото си иска, беше толкова нежен с мен, докосваше ме и ме целуваше по такъв начин, че ме караше да се разтапям.
Цяла нощ ме държа в прегръдките си. Аз не спирах да го галя, да го докосвам. Целувахме се. Любехме се. През оставащите пет дни, докато траеше средновековният пазар, аз водех децата при ковача, а той твореше своите железни предмети. Нощите бяха само наши. Горещи целувки, страстно любене и прегръдки. И после всичко свърши. Моят живот и животът на Калин бяха много различни и нямаше начин да продължим заедно. Последния ден не ходих на пазара. Не исках да виждам как всички си тръгват. Предишната нощ бях оставила писмо в палатката на Калин. Написах му само едно изречение: „Ще те чакам догодина по същото време, с любов“.
Автор: Сребрина
