… Дори скоро да не сте пътували с автобус на дълги разстояния, сигурно ще се сетите за ония електронни часовници, белег на цивилизацията, окачени над мястото на водача, които отчитат вярно и безпристрастно времето. Две мигащи точки разделят цифрите за часа и за минутите и ако човек много много не се заглежда в тях, пътуването минава някак по-неусетно. Автобусът, за който иде реч, пъпли по извитото шосе нейде нагоре в планината, тъмно е, отнийде светлинка се не види, само мрак, силуети на вековни, горди дървета и планина, полегнала току до асфалта, сякаш се чува дишането й. Часовникът в автобуса си е на същото обичайно място над седалката на шофьора. Само дето на него… няма цифри. Няма час, няма минути. Само двете червени точки мигат, ли мигат, сякаш за да покажат, че минутите и секундите се нижат безвъзвратно, а всъщност … времето е спряло.
… Само преди десетина минути одрънканият вагон на „пътника“ за София е стоварил няколко човека на гара Копривщица, а автобусът, който чинно изчаква пътниците, е поел нагоре, по баира, води ги
в друго време, в друг свят, както се пее в един хит на „Сигнал“
А че времето в Копривщица сякаш наистина е застинало век и половина назад, че и повече, се убеждаваш, ако си пристигнал с късния влак, метнал си набързо сака в уютния семеен хотел „Чучура“, ударил си две чаши червено вино край камината с чорбаджията на дома Рашко Зайков, докато край масите върти крак чаровната и чевръста сервитьорка Теодора, замезил си с апетитния местен пилешки сач със зеленчуци, натъкмен от сръчните ръце на готвачката Донка, и си помирисал възглавницата бързо-бързо, тъй като си навъртял от Варна до тук има няма 10 – 11 часа път. И понеже планинският въздух бързо наспива, а Копривщица се гуши в сърцето на Средна гора, рано – рано си ококорил очи и вече не те свърта на едно място. Макар че тук което и да мястото, все те приковава като магнит – толкова история, толкова дух, толкова българщина, толкова родолюбие, толкова истинност и човечност има, сякаш си попаднал в приказките. То едва ли е случайно, че именно тук, в най-българския град Копривщица, са се родили и най-славните революционери, и един от най-нежните български лирици.
Ами то като погледнеш през прозореца, сякаш докосваш планината
Боровете са на една ръка разстояние. Как да не станеш бунтовник, как да не нарамиш пушка, как да не вдишаш с пълни гърди Свободата? Особено ако духът ти е български, ярем не търпи, крилете ти те носят високо, високо, но макар и там, във високото, кръвта ти кипва, като видиш турчин как бесней над бащино ти огнище…
Има нещо много символично във факта, че в Копривщица, кротната покрай двата бряга на река Тополница, на двата хълма, на високото, почти един срещу друг, са две емблеми на града. На единия хълм се е извисил паметникът на Георги Бенковски, яхнал врана коня, с изправена снага, с поглед, устремен в свободна България, символ на гордия и непокорен български дух, а на другия хълм, отсреща, пак на най-високото, между няколко вековни бора, кротко са полегнали костите на Димчо Дебелянов – нежният български лирик, изпял тихите песни за тъгата по род и родина и увековечил за поколенията светия образ на майката, на бащиното огнище…
И ако в родния дом на Дебелянов, красиво закътан в китно и подредено дворче на хвърлей място от храма „Успение на Св. Богородица“, зазвучават стиховете на поета, още докато прекрачиш прага, в родния дом на Бенковски уж е тихо, а пък сякаш… подрънква оръжие. Мирише на барут. Странен повей те обгръща, като прекрачиш прага, все едно ей тъй на, край теб, прелитат конниците от Хвърковатата чета, развяват знамето светиня с гордия надпис „Свобода или смърт“ – днес то е реликва в къщата музей на Бенковски, където се пази и една от пушките на революционера.
Каква трябва да е кръвта ти и колко патриотин да си,
за да нарамиш пушка кремъклийка и с десетина бойни другари луди глави да тръгнеш да събаряш империята, дето 5 века е властвала над земите ти. Какво космополитно мислене трябва да имаш и колко кураж, за да загърбиш спокойствието на чорбаджийския дом, да пренебегнеш богатството и кроткото битуване под стряхата на бащината къща на хаджи Лулчо Каблешков, за да нахлузиш бунтовническата униформа, докато въоръженото до зъби заптие нервно потропва крак пред портата ти, заредило пушка и готово да те гръмне, само и само защото си „керата”….Е, Тодор Каблешков го прави. То и затова Копривщица най-много тачи априлските си герои воглаве с Каблешков и Бенковски. Тръпки те побиват в дома на Каблешков, докато слушаш разказа на екскурзоводката Кунка Кутекова. Два пъти поред идат заптиетата в къщата на чорбаджията и дирят Тодор, щото вече се знае, че е сред главатарите на бунта и има заповед за залавянето му. Той лежи болен на първия етаж, а майка му лъже, че е нейде по чаршията. На третия път пред портите остава въоръжено заптие на Неджб ага. Мърдане няма. Дошло е времето, мисли трескаво Каблешков. Измъква от дървения сандък униформата, запасва сабя на кръста, нарамва пушката и се вдига. Преминава през комшулука, събира бойните другари, защото връщане назад вече няма! Тук, на няколко метра от дома на Каблешков, на мостчето, извито над Бяла река, гръмва първата пушка на въстанието. С точния изстрел на Георги Тиханек, повалил турското заптие Карахюсеин, тръгва епопеята, наречена Априлско въстание. Кървавото писмо вече лети към Панагюрище, а в Копривщица бият църковните камбани, огласяни от възгласите „Бунт, на оръжие, братя!“.
Оттук тръгва пътят към Свободата на България
“Копривщица е била цели векове република без сенат и министри, без харти и президенти, десет пъти по-либерална от френската и сто пъти по-демократическа от американската“. Мисълта на Захари Стоянов като че ли изказва всичко за този град, в който Началото е Духът и Духът е свободата българска. Сигурно няма друг град в България, успял дотолкова да съхрани корена. Традицията. Родолюбивото начало. Онова, опазило от пипалата на цивилизацията самобитния свят на Копривщица, единственият град музей в България. Достатъчно е да тръгнеш на разходка по извитите и стръмни калдъръмени улички, а тук всички улички са само калдъръм, да минеш покрай каменните дувари и да стъпиш по извитите мостчета над река Тополница, да се загледаш в неповторимата архитектура на старата копривщенска къща, а тук всички къщи са опазили възрожденската си визия, на два ката са, трети етаж няма нито един дом, щото такъв е и до днес законът, да поседнеш за отмора и за чаша балканска ракия в която и да е уютна и топла копривщенска механа, да се щракнеш за спомен пред къщите музеи на Каблешков, на Бенковски, на Любен Каравелов – ако улучиш сезона, тук в двора можеш да опиташ и от крушата, посадена лично от ръката на писателя през 1854 г., а пък копривщенци казват, че щом крушата е жива и ражда, значи и духът на Каравелов е жив, да послушаш „Да се завърнеш в бащината къща“ в дома на Дебелянов, после да походиш по площада, да положиш цвете пред мемориала-костница на героите от Априлската епопея, да си купиш сувенир от някоя купчийница, щото тук магазини няма, купчийници са, и просто да завържеш приказка с някой копривщенец – те всички са сърдечни, любезни и открити хора, и ще разбереш, че тук е друга България. Че ако комерсиалното, грубото, хищническото са пуснали пипалата си навсякъде, тук тези пипала не виреят. Посечени са. Може би защото самите хора в Копривщица – населението по регистрация е 2600 души, ама постоянно не живеят повече от 800, съзнават колко е важно днес, в това объркано време, да опазиш понятията си за традиция, род, семйство, дух, българщина. Да ги опазиш чисти и неопетнени, за да си останеш Човек. Истински и истинен. И да го предадеш на поколенията…
Иначе отдето и да почне човек разходката си в Копривщица, няма да сбърка. Във всяка от къщите музеи, макар и строени по различно време, е запазен почеркът на възрожденската епоха. Този почерк личи не само в архитектурата, в задължителните дървени колони пред главния вход, в комините, които един с един не си приличат, в стилните прозорчета с бели перденца, но и в подредбата на дома. Миндерлъкът е задължителен в интериора, там сядат и челядта, и гостите за кафе, а в стаята с огнището или с мангала по средата е скипрена и софрата. Виж, в стаята за гости, вече в по-новите къщи, има и маса със столове. Ама старите копривщенци са знаели, че
край софрата се сяда на земята, щото от хляба по-голямо няма
Каква мъдра житейска философия само…
Много може да се гледа и да се цъка с език в Ослековата къща, един същински бисер на ахритектурата, съчетал по уникален начин европейския и ориенталски стил, с асиметрична визия, с две дървени колони от ливански кедър пред входа, със стенописи, запечатали красоти от Венеция и Истанбул, с майсторската дърворезба на тавана, с подредените одаи – мъжка и женска. Женската, в която се е сядало на кафе и бяло сладко, и мъжката с накинечи по стените оръжия, с чибуците и юзчетата за ракия…
И ако досегът до духа на тези стари копривщенски къщи отключва и емоциите, и носталгията по едни отминали времена, има реликви, светини, до които си е същинско щастие да се докоснеш. В дома на Бенковски – вече стана дума, са пушката му и знамето на легендарната Хвърковата чета – знаме номер 4. В дома на Каблешков може да се види четническата униформа на априлци. Тук е и част от превода, който Каблешков е започнал да прави на романа „Граф Монте Кристо“. В дома на Любен Каравлов се пазят други реликви – австрийската печатарска машина „Кайзер“, купена от Каравелов в Белград през 1871 г., на която са въртени вестниците „Свобода“ и „Независимост“, писалищната маса и столът на писателя, както и работното бюро на друг велик бъларин, политик и държавник – Петко Каравелов. В дома на Дебелянов е съхранено тефтерчето му със собсвеноръчна негова скица – автопортрет, библията му, куфарчето, манерката, с която на фронта край Демир Хисар през октомври 1916 г. го застига смъртоносният куршум. На пейката в дворчето пък е поседнала майката на поета, една велиолепна скулптура на проф. Иван Лазаров.
Майката, символ на Началото и Безкрая,
е вперила поглед към пътя, толкова мъка и толкова надежда има в очите й, сякаш и до днес съхранили сълзите и топлотата…
Колкото и да гледаш тук, окото ти насита няма. Особено ако Господ те е дарил със сетива да виждаш отвъд нещата, както са го правили великите личности, поели първата глътка въздух на белия свят именно тук, в Копривщица. Тук, където всичко говори с духа на българщината. Затова и улиците, и механите, и къщите носят все родолюбиви, бунтовнически имена – „20 април”, „Първата пушка”, „Бащина стряха”, „Ненчо Палавеев”. И децата в Копривщица знаят историята и тачат паметта на героите. Питайте кое да е дете на улицата, и то ще ви каже кой е Ненчо Палавеев. Благодетелят на града, заможен човек, дарил цялото си богатство на Копривщица, вдигнал къщи и чешми, построил читалището, параклиса при гробището, свещоливницата, възстановил училището, дарил първите 1000 английски лири за костницата мемориал на априлци в града. С две думи – родолюбив българин. Такива, каквито са били копривщенците просветители Найден Геров, Йоаким Груев, и още, и още…
„И пак да се върнете”, с тия думи копривщенци изпращат гостите си. Ама и без да ги кажат, то връщането тук е неминуемо. Щото докоснеш ли веднъж магията, пленява те за цял живот…
Виргиния Матеева: Кътаме традициите в сърцето си
… Че то толкова много може да се разказва за Копривщица! Тук си знаем корена, традициите, държим на тия неща. Празниците ни са общи, мало и голямо излиза по улиците. Най-много народ се сбира на 1 май. Тогава правим възстановка на Априлското въстание. Градът ни замирисва на барут. Същински театър на открито става. Ама трябва да го видите наживо…
Това разказва Виргиния Матеева, коренячка копривщенка, ръководител на фолклорната група „Зелен здравец“ в града. И се впуска в спомени за традиции, дето на друго място ги няма. На 1 януари например, около обед, се прави напяване на пръстените. Това е обичай за момите, които си оставят някакъв нишан – най-често пръстен или гривничка, в медено менче, а после нишаните се разбъркват, припява се и се гледа на коя мома какъв момък ще се падне – овчарин ли, абаджия ли, даскал ли или пък офицер. „Ама нали вече сме модерни, шегуваме се, че не върви на мома овчар да й се падне. На овчарите викаме оператор на дребен добитък…”, разказва с усмивка леля Виргиния.
И гозбите си тачим от миналото, допълва тя, не пропуска до спомене прочутия тутманик и най-вкусната кървавица на света – копривщенската, после бърза да примъкне от кухнята по едно топло парче зелник и тиквеник. Вкусни, пръстите си да оближеш, Ути и Звездев да й дишат прахоляка. Да върви по-леко глътката, отваря и компот от малини. Че то това е тук поминък на местните. „Ние си берем всяко лято горски ягоди и горски малини. Ей го на, отгоре са, на баира. Всяка къща си затваря компоти и сладка. Някои ги продават, а пък гостите на града все за тях питат, че са ги опитвали и са чували колко са вкусни, реди Виргиния. И преди да се натъкми за фотото, не пропуска да отбележи, че копривщенки са били най-красивите и най-модерните жени още през онова време. Щото мъжете им са пътували по цял свят и все гиздави армагани са им носили от странство…
