Още щом прекрачих портала на полка и чух „Сбогом, Мария“, ми се стъжни. Огледах се. И други остригани като мен влизаха и щом чуеха песента физиономиите им се сменяха. Беше си гадно – ново място, нови хора, офицерите издават заповеди и ние се блъскаме да ги изпълним, а отстрани „старите кучета“ се заливат от смях и ни коментират. Нощите бяха най-лоши от всичко. Вечно бяхме нащрек, толкова много истории бяхме слушали за издевателства над млади войници, че сънят ни беше неспокоен и често се събуждахме.
Първите дни си мислех, че съм попаднал в ада. „Цивилизацията“ беше толкова отдалечено понятие. Обаче дните минаваха, намерих приятели и казармата вече не ми се струваше толкова лошо място. Особено като ми дадоха да карам уазката на поделението. Това беше най-хубавото, което можеше да ми се случи тук. Докато другите набиваха крак, аз се разхождах из града и само униформата ме отличаваше от останалите.
Едно от задълженията ми беше да зареждам гарнизонния стол. С мен идваше и шефката на стола Мария. Беше жена на възраст, но слабото й тяло беше много секси. Винаги обличаше ефирни рокли, през които стройните й крака прозираха и като я гледах се чувствах леко възбуден. Първите пъти като я карах с уазката се държеше студено с мен и почти не говореше, но постепенно отношението й към мен се промени. Мария беше женена за един от офицерите, но не беше щастлива с него. В поделението всички го мразехме – непрекъснато идваше пиян и само се чудеше с кого да се заяде. Раздаваше наказания наляво и надясно. Мария ми сподели, че и вкъщи бил нетърпим. Колкото повече излизах на работа с нея, толкова повече я заглеждах. Тя явно си ме беше харесала, защото роклите й ставаха все по-ефирни и по-изрязани в горната си част, откривайки стегнатите й гърди. В уазката беше задушно, по-топло отколкото навън и това, че смъквахме прозорците не помагаше особено.
Един ден Мария събу обувките си и вдигна крака на таблото, веейки си с полата и повтаряйки, че й е много горещо. Гледката, която се откриваше от шофьорското място, беше толкова възбуждаща, че усетих как целият се втвърдявам от желание. Точно бяхме стигнали до склада, където щяхме да разтоварваме продуктите и където беше офисът на Мария. Слязохме. Не можех повече да трая, хванах Мария, обърнах я към себе си и я прегърнах. Тя само това и чакаше. Хвана главата ми с двете си ръце, а езикът й се плъзна в устата ми. Отдръпна се само колкото да отключи офиса и ме вкара вътре. Толкова бях възбуден, че нямах време да я събличам, просто я подпрях на стената, дръпнах настрани бикините й и влязох в нея. След няколко месеца въздържание усещането да любиш жена беше неописуемо. Когато свършихме, продължихме да се целуваме. Нежните ръце на Мария не спираха да ме докосват и след малко отново бях готов за нея. Съблякох я. Аз също хвърлих дрехите. Положих я на малкото диванче. Двамата заедно стигнахме до края и Мария се отпусна доволна в прегръдките ми.
Този следобед се любихме още няколко пъти. Жената беше гореща и страстна, а аз пламтях и исках само едно – да вляза в нея с цялата сила на младото си тяло и отново да достигнем заедно до върха. И на двамата не ни се тръгваше, но бяхме вече много закъснели. Оправихме се и се върнахме в поделението. Там ни чакаше бесен мъжът на Мария и аз бях наказан три дни карцер, защото съм закъснял, но това нямаше никакво значение. В карцера постоянно мислех за нея, представях си как я любя и трите дни минаха неусетно. Оттогава още много пъти бях с Мария.
Ден преди да се уволня излязохме с уазката. Любихме се за последен път бавно и изгарящо. Мария пошепна: „Никога няма да те забравя!“ Това беше. Никога повече не я видях. Често си спомням за моята казармена любов и пред очите ми изниква тя, Мария, с прекрасното си тяло, облечена в ефирна рокля, която се развява от вятъра и като че ме вика.
Автор: Александър Алексиев
