Има една нерадостна статистика, която сочи, че шансовете за брак на жените, прехвърлили 40 г., са равни на 15%. Обаче няма правило без изключение. Американската радиоводеща Лори Питърс споделя пред psychologies.ru своята лична история: тя за първи път се омъжва на 53, разрушавайки всички възможни стереотипи. Предлагаме ви историята на Лори с малки съкращения.
„… Когато бях на 11, казах на мама: „Ако не се омъжа до 24 г., ще се самоубия”. Естествено в този момент не бях достатъчно зряла и нямах предвид буквалното значение на това понятие, но смисълът бе ясен. Майка ми естествено ме скастри с укорителен поглед: „Никога не говори така – каза тя. – Ти може да си щастлива и с мъж, и без него…”. Тя се оказа права: сватбената клетва произнесох 30 години по-късно, отколкото разчитах в детството си.
В интерес на истината, майка ми и баща ми никога не са ме притискали по отношение на брака. А моите приятелки, едва навършили 22, бяха натискани сериозно от родителите си да се омъжат. Чисто безумие – в този момент животът им едва сега започваше. Аз пътешествах, ходех по партита, наслаждавах се на живота. В това време учех, повишавах квалификацията си и често слушах от учителите си, че съм бъдеща звезда и мотивацията би могла да отвори пред мен всяка врата.
И все пак пред мен стоеше едно „но”: чувствах се самотна, захвърлена, постоянно гадаех къде изчезва потенциалният партньор след първата ни среща. Опитвах се да разбера наистина ли не съм нужна никому и маскирах растящата неувереност в себе си, постигайки успехи в останалите области на живота.
Времето вървеше, но личният ми живот не бързаше да се подреди. Всяка раздяла преживявах като трагедия. Прекъсванията между романите ми бяха не по-кратки от 2 години – толкова ми бе нужно, за да се възстановя. Това бе един порочен кръг: раздяла, тъга, надежда за възстановяване на връзката, която затваряше други възможности, още по-голяма тъга.
Така преминаха доста години и в един момент аз се предадох и затворих за себе си тази тема. Първият лъч надежда, макар в този момент все още да не го разбирах, проблесна, когато чух за Закона за привличането в предаване на Опра Уинфри. Заинтригува ме тази теория. Изучих цялата информация, която успях да намеря, и с увлечение разказвах за това на приятелите си. Започнах да си задавам глобални въпроси. Какво е моето място във вселената? Какво е моето предназначение да правя за себе си и за другите? Започнах да изучавам религиите, да усвоявам духовни практики. Чувствах как нещо отвътре ме тика напред – към отношения не с някой конкретен човек, а с нещо повече, отколкото съм аз самата. Сега разбирам, че тогава съм вървяла към среща с истинската любов.
Постепенно се учех да приемам уроците, които ми даваше животът. Болестта на домашния ми любимец, смъртта на мама – бяха тежки моменти, но се научих на търпение, благодарност, доброта, състрадание. Започнах по-добре да разбирам чувствата на другите, в мен се появи желание да се грижа за тях и за целия свят. Постепенно станах този човек, който бях длъжна да бъда. У мен най-накрая се появи решимост да променя нещо глобално в живота си. Смених си работата, за да се занимавам с това, което ми харесва.
В една обикновена петъчна вечер на улицата буквално се сблъсках със съседа, когото познавах от много години. Още преди да дойда на себе си, той ме запозна с негов приятел, който не бях виждала до този момент. Поговорихме известно време, след което ги поканих у дома. Когато видя в хола ми футболен атрибут, новият ми познат доста се учуди. Увлякохме се в дълъг и интересен разговор за футбола и забелязах, че от лицето му не слезе израза на учудване, дори изумление. Той ме посети на следващия ден, на по-следващия и стана така, че не си тръгна от живота ми.
Срещахме се в продължение на 4 години, за да се опознаем по-добре един друг. Той въобще не съответстваше на стереотипите, които тогава имах. Надявах се, че мъжът ще бъде по-голям от мен и не исках деца. Той бе по-млад с 11 г. и имаше един син. С времето разбрахме, че за нас тези неща не са принципни различия. Неговата доброта, открито сърце и нежно отношение към мен се оказаха най-важни. Ние прекрасно се допълвахме. Сключихме брак на следващия ден, след като навърших 53.
Мисля, че нещата ми се получиха, тъй като успях да се отпусна и да скъсам с натрапчивата идея „трябва да се омъжа”. Концентрирах се върху живота, върху това да получавам от него удоволствие и да дарявам радост на другите. Позволих си наистина да обикна живота. Именно това позволи на моя мъж най-накрая да ме намери…”
