Една от най-важните задачи на родителите е да научат детето да не се бои да пробва нови неща и да вярва в себе си. Как се постига това? По темата разсъждава психофизиологът Вадим Ротенберг.
Моя колежка, добър психотерапевт, веднъж ми разказа за силното впечатление от поведението на нейна клиентка, млада жена, синът на която страдал от последствията на детска церебрална парализа. Момчето се опитвало само да се облече, но това му се отдавало лошо. Макар детето да не е плакало и да не е спирало своите опити, било видно по лицето му, че много страда. Майката мълчаливо стояла до него и не си откъсвала погледа, хапейки устни. Тя била напълно съсредоточена в сина си, в усилията му, но не предприемала нищо, за да му помогне. И моята колежка, която разтворила сърцето си от съчувствие към момчето, попитала жената с удивление и упрек: „Защо не му помогнеш?” Тя я погледнала с дълбока болка и отговорила „Нима не виждаш, че му помагам?”
И психотерапевтът изведнъж видяла цялата ситуация такава, каквато трябвало да види още от самото начало. Майката била не просто редом до детето си, тя била цялата в него, заедно с него се обличала, извършвала същите усилия мислено, преодолявала неговата безпомощност и неловкост.
В нейния начин на мислене, в това, че тя нищо не се опитала да направи вместо него, лежала дълбоката вяра в сина й, че той може да се справи сам. И именно благодарение на тази вяра момчето продължавало своите опити, дори без да заплаче.
Има два типа поведение на родители, като и двата типа са еднакво погрешни. Първият – когато родителите просто забраняват на детето всяка проява на активност, която изглежда в техните очи рискована и може да доведе до непредсказуеми и опасни последствия.
Вторият тип поведение – когато родителите незабавно се хвърлят да помагат на детето във всичко, стремейки се да го изпреварят в неговите желания, предполагайки, че само то няма да се справи и това за него ще бъде травма. Когато малкото дете се опитва да започне нещо ново за него, например самостоятелно да се качва по стълбите, то често се оглежда за майка си. Но я гледа не заради това, за да притича тя и да го повдигне на следващото стъпало, както това понякога се струва на майката. А детето се оглежда, за да е уверено, че не е само, че майката е с него и е готова да му помогне – и тогава то може да рискува.
Детето много иска да действа само – това повишава неговата самооценка и вярата му в себе си. Всеки негов успех, постигнат със собствени усилия, който не е бил първоначално гарантиран, е сериозна победа и гаранция за по-нататъшни опити на детето самостоятелно да се справи с трудностите.
Една от главните задачи на възпитанието е формиране на готовност за овладяване на нови навици, към рисково, търсещо поведение и приобщаване към удоволствието от самия процес на преодоляване. А за това родителите винаги трябва да са под ръка, но не трябва да застават на пътя на детето.
