Струва ни се, че няма как да не наказваме децата. Понякога те минават границите на позволеното, дали проверяват какво може и какво не, или просто не разбират защо нещо не е разрешено. И кой друг, ако не родителите трябва да регулират тяхното поведение.
Какви са обаче тези граници и в какви рамки да вместим наказанията и поощренията, които ние, възрастните, налагаме? От една страна, ако накажем рожбата и прекаляваме често с това, у нея може да остане дълбока психическа травма, понякога за цял живот… А от друга, нали трябва някак да обясним нормите на живот и общуване?
В Швеция е имало случай да откажат на семейна двойка да осинови дете, защото родителите никога не се карали. И служителите от агенцията за защита на детето решили, че такива родители няма да са в състояние да обяснят на детето „кое е добро и кое – лошо“.
Със сигурност сте чували се твърдението, че боят е благословен. Но нека погледнем статистиката. Тя показва, че физическо наказание прилагат най-често родители, които през детството си били възпитавани именно с бой. Не повтаряйте тази грешка!
В Япония, например, въобще не е прието детето да се наказва за каквото и да било, докато не навърши 3 години. До този момент на малчуганите им е разрешено всичко. Но още като духне свещичките за третия си рожден ден, животът на малкия рожденик ще бъде подчинен на строги правила, които предвиждат и наказания за непослушание.
Ако приемем, че наказанието е необходимо, защо толкова често грешим и когато пораснат, децата ни припомнят как сме ги навикали пред хората или пък сме ги държали наказани в ъгъла? Всеки от нас има някоя детска история, която помни до днес с несправедливо или прекалено наказание. Приятелка ми разказваше как лелката в детската градина я завила през глава под одеялото да мирува, защото много шумели децата, вместо да спят. И тя до днес се страхува да затворени пространства…
Смисълът на порицанието е в неговата ефективност. В това, детето да разбере защо не трябва повече да прави това или онова, защо то е лошо. Има много деца, които не правят някои неща (пред вас), само защото се страхуват да не бъдат хванати и наказани. А не защото осъзнават лошото в намеренията си. Понякога това даже се превръща в игра за тях – да направя беля зад гърба на мама, без да ме види.
Какво може да бъде наказанието? В никакъв случай – физическо. Да се навикаме, да се присмеем също не е начин. Физическото и моралното наказание е унижаващо и понякога наистина остава завинаги в паметта на човека. И никакви приказки от сорта „мене ме шамаросваха като малък, ама на – човек станах“ не ви оправдават да посегнете на детето си.
Да го ударите, означава да покажете личната си слабост. Да му дадете да разбере, че думите имат по-малка тежест от плесницата. Може би, точно с шамари се формира прословутия израз, че по-силният е прав…
Може би най-страшното наказание за което и да е дете е да бъде отхвърлено от родителите си. Затова, ако след беля или лоша постъпка му покажете, че много ви е огорчило, че това може да ви разочарова, със сигурност ще го накарате да се замисли.
Запомнете, мили родители – с децата от млада и средна училищна възраст трябва да се говори много, да се повтаря и да се разяснява защо е лошо да се ругае, да се завижда, да се вземе нещо чуждо, да се мами… В тази възраст у децата се формират най-важните житейски ориентири.
Ако детето е сбъркало в нещо, помолете го няколко пъти да напише на лист хартия: „Ще бъда добър, честен…“ Подобно упражнение е полезно, защото информацията буквално се „записва“ като на чист лист в подкорието на мозъка. Използвайте само утвърдителни изречения, а не „Няма да правя това и това…“
Много родители са склонни да накажат с лишаване от някакво удоволствие (гледане на филмчета, ходене на кино). Това не е съвсем правилно. Ако сте обещали да отидете заедно в зоопарка и в края на краищата сте отказали – минусът е за вас. От друга страна, ако го лишите от повече храна или от нещо сладко – няма нищо страшно. Малкото човече трябва да си формулира разбирането, че може да изгуби нещо, ако е извършило лоша постъпка.
Последиците от безнаказаността
Много родители искрено смятат, че точно техните деца не може да са виновни в нещо. Ще чуем оправдания от десена: „ама той е малък още“, „той не го направи нарочно“, „накарали са го да участва в това…“ Не е правилно да вярваме безусловно в невиновността на детето винаги и във всичко. Да сваляме от дъщеря си или от сина си отговорността за техните постъпки, означава да възпитаме в тях инфантилност и морален страх.
Намерете сили в себе си да признаете, че понякога и вашето дете може да греши и е способно да нарани някого. Но и не прекалявайте в тази посока – да го изкарвате виновно във всички случаи.
Шест полезни правила
Не реагирайте крайно. Ориентирайте се в детайли в ситуацията. Наистина ли вашето дете е виновно? Ако да, каква част от вината е негова?
Не наказвайте децата, просто защото сте в лошо настроение.
Не плашете децата с наказания, това е остарял метод. Страхът от наказание ги кара да станат изобретателни, не в положителния смисъл – какво да направя, че никой да не ме забележи и да не ми се скара?
Не отстъпвайте от правилата си. Ако смятате, че някое поведение е неприемливо (например, да нагрубява и да отговаря невъзпитано на възрастните), винаги му се карайте за това. За формиращата се психика на малкото човече е много вредно, когато за една и съща постъпка ту го наказват, ту не го наказват.
Преди да го накажете (да го пратите в ъгъла, да го сложите „да мисли над поведението си“), винаги обяснявайте на детето, защо сте принудени да направите това. Какво не ви е харесало, какво детето не е направило както трябва и защо това е лошо. И как би трябвало да постъпи. То трябва да се научи да разбира кое е добро и кое лошо. Обясняването е най-добрият начин да го постигнете.
Запомнете, думите са най-силното ви оръжие. Бъдете търпеливи в процеса на възпитаването на детето. И най-важното – обичайте детето си, с всичките му грешки и пропуски. Показвайте му любовта си, прегръщайте го, говорете му – нека то винаги бъде сигурно, че е едно от най-важните неща в живота ви и винаги има вашата подкрепа.
