Не зная дали има някъде нещо толкова драматично, колкото един развод в България. Минаха години оттогава, преживяното все ме преследва, кошмарите ми не спират, болката не минава.
Защо не можем да се разделяме цивилизовано?
Защо има толкова много драма и страдание в нашия живот?
Като омагьосана съм, а животът е наистина прост. Само дето злобата ни и желанието за мъст са големи. Не зная дали така е само на Балканите, но не е на хубаво. Защото ще страдат децата, ако се превърнат в оръжие в ръцете на отмъстителни родители.
Омъжих се по любов. Бях девствена, когато легнах с бъдещия ми мъж. Обичахме се много, тъгувахме, докато аз учех полувисше за детска учителка, а той беше в казармата. Аз първо кандидатствах за инженер в хранително-вкусовата промишленост, но балът ми не стигна и се примирих с полувисшето. Ученическата любов е страшно нещо. Измерва се с вярност, така си мислех тогава.
Чаках го, тръпнех за всяко писмо, плаках от радост, когато го пускаха в отпуска. Като излезе от казармата, се оженихме. Е, не както ние искахме.
Нашите – и неговите, и моите родители, поканиха толкова много далечни и непознати роднини, че от самата сватба не помня почти нищо. Повечето от гостите на сватбата никога не ги видях в живота си. Понякога гледам общата снимка и се чудя кой кой е. Но това няма никакво значение.
Живяхме по квартири около пет годни, после ни дадоха апартамент като крайно нуждаещо се младо семейство. Роди ни се прекрасно момиченце, кръстихме я Цветелина – на свекървата Ценка и на майка ми Велика. Да не се сърдят бабите.
Вече бях преминала 25, започнах да мисля различно, не като влюбено момиче, а като жена, разбрала силата и възможностите си. Подадох документи и положих изпит за задочно, а те взеха че ме приеха.
Така си въздъхнах от радост – можех да осъществя мечтата си.
Именно тогава започнаха и проблемите с мъжа ми. Ревнуваше, когато пътувах, за да положа изпити, когато бях на лекции. Започна да ме обижда, да ме нарича с груби думи. Не се радваше, че се развивам и ще имам стабилна професия. Мястото на жената е в кухнята, а не да се прави на интелектуалка или да командва мъжете в завода, чувах постоянно.
Започна да ме бие, понякога не излизах от къщи да не ме видят хората с насинено лице. Не можех все да обяснявам, че съм се подхлъзнала и паднала.
Стигнахме до развод. Няма да ви описвам подробностите около целия процес, който продължи почти две години. С оня шестмесечен период за размисъл, който доведе до още по-големи скандали, с делата по издръжката и режима за лични срещи. Жилището ни беше малко – по онова време да имаш гарсониера беше лукс. Съдът го присъди на мен и детето.
Години след развода не си говорехме, детето го възпитавах почти сама, само понякога идваше свекърва ми да го вземе, че да му се порадвали и те.
Сега съм жена, която наближава 50-те, имам професията, за която мечтах, и работя в малка частна фирма за хранителни месни продукти. Изучих щерката сама, без помощ. Преди няколко години срещнах мъж на моята възраст, с когото се разбираме прекрасно. Но все се питам: защо не можем да се разведем като хората в нашата страна? Защо обръщаме всичко на скандали, караници, обиди. Защо не можем разделени да си разделим отговорността за възпитанието на децата?
Сигурно искате да ме попитате дали съжалявам за това, че се разведох.
Не. Дори и да можех да върна живота си назад, пак бих го направила. И то само заради едно – усещането, че съм жива. Чувството, че живея именно моя живот, а не на някой друг. Заради правото ми да решавам своето собствено развитие. Както и защото не исках детето ми да расте в обстановка на насилие, сълзи и унижение.
Надявам се да съм направила правилен избор.
Поне така си мисля и ми се иска.
Автор: Лиляна
